Роберт Джордан - Конан Непобедимия

— Момиче — каза Карела, като придаде заплашителен тон на думите си. — Аз съм тука, а твоят господар е другаде. Веднага ме отведи до тъмницата.

Момичето колебливо кимна и я изведе от стаята. Карела реши, че сигурно е прекарала нощта на най-горния етаж в крепостта, защото дълго се спускаха по извити мраморни сгънала, които сякаш висяха във въздуха, докато стигнат до приземния етаж. В един малък страничен коридор момичето спря пред сводест вход от обикновен камък, който извеждаше до грубо издялани каменни стъпала. Не бе повдигало очи през целия път, пък и Карела в действителност не желаеше то да стори това.

— Тук, господарке — каза момичето. — Надолу. На мен не ми е разрешено да слизам.

Карела кимна.

— Много добре, момиче. Ако се случи някаква неприятност с теб заради това, което стори, аз ще се застъпя пред господаря ти за тебе.

— Господарят ще направи каквото реши — отвърна момичето с глухия си глас и преди Карела да изрече и дума, побягна и изчезна зад най-близкия ъгъл.

Червенокосата главатарка на разбойниците пое дълбоко дъх, здраво стисна сабята и се заспуска по стълбите. Стигна до обкована с желязо врага и задумка по нея с дръжката на сабята си.

Дебел мъж в зацапана жълта туника отвори вратата и тя светкавично опря острието в лицето му. Този поне не зяпаше в земята, макар че би трябвало да го стори, ако искаше да прикрие лицето си.

— Хордо — кача тя. — Заведи ме в килията, където е затворен.

— Но Аманар… — започна дебелият мъж. Острието се забоде в шията му и свинските му очички се изцъклиха. — Ще те заведа при него — запелтечи дебелакът с писклив глас и добави: — Господарке.

Притиснала острието във врата му, червенокосата го последва по грубо изсечения в скалите коридор. Той опипа ключовете върху колана си и отвори една от тежките дървени врати.

— Отстъпѝ натам — заповяда жената и му посочи със сабята къде да застане. — Искам да те виждам. Само ако мръднеш, ще те скопя като петел, ако вече някой не е свършил тази работа преди мен.

Потъналото му в лой лице се изкриви от ярост, но той се подчини. Тя отвори вратата с рязък замах и видя тримата затворници в килията: Конан, Хордо и още един мъж, който й беше смътно познат.

— Ти дойде! — изкрещя Хордо. — Знаех, че ще дойдеш.

Зелените й очи спряха върху широкоплещестия кимериец. Очите му, студени като светлината на два сини ахата, безстрастно я наблюдаваха. Тя почувства облекчение, че той все още е жив, ала я обзе гняв, че е почувствала облекчение. Твърдите черти на гладкото му лице бяха красиви, наистина, и той беше мъжествен — бузите на червенокосата пламнаха — ала си оставаше глупак. Защо трябваше да се противопоставя на Аманар? Защо не можеше да забрави онова момиче Велита? Защо?

— Защо? — каза тя и отмести поглед към Хордо. — Защо го направи, Хордо?

Едноокият бандит объркано започна да примигва срещу нея.

— Какво съм направил?

— Опитал си да окрадеш Аманар. А също така и да освободиш онзи глупак там. — Тя посочи с глава Конан, без да го поглежда.

— Нищо не съм крал — възрази Хордо. — Аз въобще не знаех, че Конан е в тъмницата, докато не ме приковаха с вериги до него.

— Значи са те докараш тука без никаква причина? — кача тя подигравателно. Хордо мълчеше.

— Той… — започна Конан, ала Хордо го прекъсна с крясък.

— Не, кимериецо… Моля те! — Думите прозвучаха сякаш изтръгнати от вътрешностите му.

Карела погледна удивено двамата мъже. Очите им се срещнаха и Конан кимна.

— Е? — попита тя.

Нито един от двамата не заговори. Хордо отбягваше погледа й.

— Деркето да те порази, Хордо! Би трябвало да накарам слугите да те набият с тояга. Все още мога да уговоря Аманар да те освободи.

— Освободи ни сега — бързо каза Хордо. — Ключовете са у Орт. Можеш…

— Тебе! — остро каза главатарката. — Ще опитам да освободя само тебе. Другите не ме интересуват. — Тя почувства погледа на Конан върху себе си, ала не се обърна към него.

— Освен това ще ти се отрази добре, ако поседиш тука и през цялото време се тревожиш дали ще успея да уговоря Аманар да те освободи. — Тя повика дебелия тъмничар със сабята си. — Ей, ти. Затворѝ вратата! — И отстъ̀пи, за да го държи хем под око, хем близко до острието на сабята, когато той се отправи да изпълни заповедта й.

— Карела! — изкрещя Хордо. — Бягай от тук! Остави ме! Вземи кон и… — Вратата с трясък се затвори и прекъсна думи те му.

Дебелият тъмничар заключи катинара на масивната врата и се обърна към коридора, а Карела опря извитото острие на оръжието си в тлъстата му шия. Очите й блестяха като смарагдов лед.