Роберт Джордан - Конан Непобедимия

— Ако забравите за миг оковите си — сговорчиво каза Конан, — кажете — възнамерявате ли да се подчините на онова, което Аманар е предвидил за вас?

Сърдитите погледи на двамата спряха върху кимериеца.

— Тъй или иначе ще умрем — изръмжа Хордо.

— Ти ако искаш, мри — каза Конан. — Аз възнамерявам да избягам и ще накарам Аманар да се заеме с умирането.

— Как? — попита Харанидес.

Върху лицето на кимериеца трепна вълча усмивка.

— Чакайте — каза той. — Отпочинете добре. — И въпреки техните протести младежът се унесе в сън. Сънуваше как удушва Аманар с верижката на черния медальон.

Карела се събуди и объркано се огледа. Лежеше на легло с копринени драперии, не в своята шатра, а в потънала сред великолепие стая. Над главата й бе окачена мрежа от ефирна алена коприна. Сребърни купи и кани стояха върху позлатена маса, прекрасен турански килим покриваше пода. Слънчева светлина проникваше в стаята през тесен прозорец. Тя разбра, че се намира в крепостта на Аманар, и в същия миг осъзна, че е гола.

— Деркето! — измърмори тя и бързо седна в леглото. Виеше й се свят. Нима снощи наистина бе прекалила толкова много с виното? Без да знае защо е така сигурна, въобще не се съмняваше, че е прекарала нощта в крепостта. Смътно си спомняше за някаква бясна музика и за момиче, литнало в страстния ритъм на див танц. Тя докосна челото си с ръка, като че искаше да изтрие потта оттам, ала изруга и рязко свали ръката си. В стаята беше хладно. Нейната плът също бе приятно хладна. Червенокосата бързо стана и затърси дрехите си.

Златният нагръдник и смарагдовият колан бяха внимателно сгънати край алената й пелерина върху един шкаф, който се намираше до леглото. Кървавочервените й, високи до бедрата ботуши стояха пред шкафа, а украсената със скъпоценни камъни извита сабя бе опряна до тях. Главатарката на разбойниците бързо се облече.

— Кое беше онова момиче? — измърмори едва чуто тя, докато издърпваше ботуша си, чиято мека червена кожа стигаше почти до бедрото й. Танцът беше безсрамно разгулен, наситен с плътска похотливост.

Но какво значение имаше това, зачуди се тя. Много по-важно беше да внимава с пиенето в бъдеще. Нямаше достатъчно доверие в Аманар, за да прекара втора нощ в крепостта му. Бузите й пламтяха, но не само от ярост. Имаше късмет, че не се бе събудила в неговото легло. Макар че той бе странно привлекателен, по свой жесток начин, и властен, което също имаше своите привлекателни страни. Но мъжете бяха нещо, което главатарката избираше сама.

Вратата се отвори. Карела скочи и сабята блесна в ръката й, преди да усети, че я е вдигнала. Червенокосата изумено се вгледа в момичето, което влезе с наведена глава и не посмяваше да я погледне. То носеше висока сребърна кана с дървени дръжки върху поднос. „Защо ли съм така неспокойна?“ — помисли си тя и прибра сабята в ножницата.

— Съжалявам, момиче. Не исках да те уплаша.

— Топла вода, господарке — каза момичето с глух глас, — за сутрешното ви измиване. — Все още без да повдига очи, робинята сложи подноса върху масата и се обърна да си върви. Въобще не се бе изненадала, че я посрещат с вдигнато оръжие.

— Почакай малко — каза Карела. Момичето спря. — Някой пита ли за мен на портата при подвижната решетка? Хордо? Брадат мъж, с превръзка на окото?

— Такъв човек беше отведен в тъмницата, господарке, тази нощ.

— В тъмницата! — изкрещя тя. — Гърдите на Деркето! Защо?

— Говори се, господарке, че го хванали, когато опитвал да освободи някакъв мъж, Конан, и още, че бил събрал много златни украшения в чувал.

Червенокосата разтреперена пое дъх. Тя би трябвало да очаква такова нещо, би трябвало по-рано да вземе мерки срещу подобна стъпка. Хордо и Конан бяха станали близки приятели — братя по меч, както казваха планинците — а мъжете, които според нея никога не бяха напълно с ума си, се държаха като полудели, когато между тях съществуваха такива отношения. Все пак тя трябваше да стори нещо за своята най-вярна хрътка.

— Къде е твоят господар, момиче?

— Не зная, господарке.

Карела се намръщи. Момичето се бе поколебало, преди да отговори.

— Тогава покажи ми къде е тъмницата. Искам да говоря с Хордо.

— Господарке, аз… Аз не мога… моят господар… — Момичето стоеше и гледаше пода.

Карела хвана брадичката на момичето и я повдигна.

— Погледни ме…

Дъхът се задави в гърлото й. Някои хора сигурно щяха да нарекат това момиче красиво, ала по лицето му не можеше да се долови нищо — никакво чувство, никакъв израз. Нейните големи кафяви очи бяха… „празни“ беше единствената дума, за която Карела успя да се досети. Червенокосата дръпна ръката си и едва потисна желанието си да я избърше в нещо. Момичето веднага сведе очи. Не бе оказало никаква съпротива на разбойническата главатарка по-рано, а сега просто чакаше.