Роберт Джордан - Конан Непобедимия

Харанидес се раздвижи и оковите му прозвънтяха.

— Митра да порази пропитата ти с мръсотия кожа — прегракнало каза капитанът.

Облеченият в абаносовочерна одежда магьосник, изглежда, не го чу. Странните му очи останаха приковани върху лицето на Конан.

— Велита — почти прошепна той, — робинята, която дойде да освободиш, чака в моята стая за магии. След като днес използвам тялото й за последен път, тя ще умре. О, ще бъде наказана с нещо по-страшно от смъртта. Ако смъртта е ужасна, кимериецо, то нима не е много по-страшно, когато изчезне човешката душа? Без нея какво ще оцелее в света отвъд?

Мускулите на кимериеца се стегнаха, лицето му се изкриви от гняв.

Смехът на Аманар смразяваше кръвта.

— Интересно, кимериецо. Боиш се повече за друг човек, отколкото за себе си. Да, интересно. Това може да се окаже полезно. — Адският му смях изкънтя още веднъж, после магьосникът си отиде.

Харанидес се взря в затворената врата и изръмжа:

— Той осквернява въздуха с дишането си.

— Вече два пъти — тихо каза Конан — съм чувал да се говори за отнемане на човешката душа. Навремето познавах човек, който умееше да краде души.

Капитанът направи знака на Рога, за да отпъди злото.

— Как се случи така, че се срещна с такъв човек?

— Той открадна моята душа — каза простосърдечно Конан.

Харанидес невярващо се засмя. Не беше сигурен дали това не е шега.

— И после ти какво направи?

— Убих го и взех душата си обратно. — Кимериецът потрепери. Никак не му беше лесно да си възвърне най-ценното, което притежаваше. Мисълта, че отново съществува опасност от подобна загуба, когато вече може би щеше да бъде невъзможно да запази душата си, беше по-страшна от смъртта. Същото нещо щеше да се случи с Велита и рано или късно с Карела, ако Конан не го предотвратеше.

Хордо отново изстена, седна и опря гръб на каменната степа. Когато оковите му зазвънтяха, той се вгледа в халките на стената и отново затвори окото си.

— Какво стана, Хордо? — попита Конан. — Аманар е заповядал на С’тара да те довлекат тук и каза, че си се намесил в нещо, в което не би следвало да се намесваш. В какво?

Разсеченото от белега лице на Хордо се сви, сякаш му се искаше да заплаче.

— Тя не се прибра много дълго в лагера — каза накрая той. — Ти също. И аз се разтревожих. Почти се беше свечерило и мисълта, че тя или трябва да остане цялата нощ в крепостта, или да се блъска сама до лагера в тази тъмница… Те ме пуснаха през портата, неохотно, като че им свидеше, и един от люспестите изтича да извика Сита. Аз намерих залата, където трижди проклетият Аманар — дано червеите дълго време гризат месата му — седеше върху своя трон от златни змии. — Окото на мъжа отново се затвори, ала той продължи да говори, макар и по-бавно. — Свиреха музиканти, бяха мъже, но погледите им не се вдигнаха нито един път от пода. Ония изчадия на демони със змийски кожи дотичаха веднага и ме събориха със своите копия. Магьосникът им изкрещя да ме пленят жив. Убих двама от тях, после съм загубил съзнание. Но че труповете бяха най-малко два, зная със сигурност.

Той замълча и Конан отново го подтикна да продължи.

— Сигурно Аманар не е наредил да те хвърлят в тъмница, само защото си влязъл в неговата тронна зала?

Брадатото лице се изопна в болезнена гримаса и Хордо изстена през стиснатите си зъби.

— Карела! — прошепна той с дрезгав като вой глас. — Тя танцуваше за него, гола, сякаш беше някое просто момиче. И го правеше със същата страст като обикновена танцьорка! Карела танцуваше гола за удоволствието на този… — Ридания разтърсиха могъщото му тяло и заглушиха думите.

Косите на Конан настръхнаха.

— Той ще умре, Хордо — обеща кимериецът. — Той ще умре.

— Тази Карела — каза недоверчиво Харанидес. — Тя ли е Червената каня?

Хордо се хвърли напред, изопвайки веригите до скъсване.

— Тя беше омагьосана — изкрещя той. — Не ме позна. Мито веднъж не погледна към мене, нито пък престана да танцува. Тя се намираше в плен на някаква магия.

— Знаем — успокоително каза Конан.

Едноокият свирепо изгледа Харанидес.

— Кой е този мъж, Конан?

— Не го ли позна? — Кимериецът се засмя. — Харанидес, капитанът от кавалерията на Замора, когото запознахме с планините.

— Офицер от Замора! — изръмжа Хордо. — Само да ми бяха свободни ръцете, поне щях да отърва света от още един войник, преди да умра.

— Така ли мислиш, мошенико? — подигра го Харанидес. — Мога да очистя петима като тебе още преди закуска. — Разбойникът и капитанът размениха убийствени погледи.