Роберт Джордан - Конан Непобедимия

— Мислиш ли, че няма да се върна, след като се освободя? — изсъска Карела. — Само да стисна меч в ръката си, само моите хрътки да препуснат край мен и аз ще срутя тази крепост върху главата ти.

Смехът му разтрепери всичките й кости.

— Когато напуснеш тези стени, ти ще си спомняш само онова, което аз искам да си спомняш. Ще вярваш само в онова, каквото аз съм ти казал по този или онзи въпрос. Но когато отново се върнеш в централната кула, ще си спомниш цялата истина. Червената каня ще се унижава в моите крака и ще пълзи, за да ми достави удоволствие. Ще мразиш своето поведение до дъното на душата си, ала ще се подчиняваш.

— По-скоро ще умра! — предизвикателно изкрещя тя.

— Това няма да ти бъде позволено — усмихна се студено той. — Сега млъкни. — Думите, които се готвеше да изрече, замръзнаха върху езика й. Аманар измъкна нож с позлатено острие изпод дрехата си и опита остротата му с палец. — Сега ще наблюдаваш всичко, което се случва тук. Не смятам, че Суза ще има нещо напротив. — Момичето върху олтара изстена. Черните очи, изпъстрени с червени петънца, изведнъж грабнаха погледа на Карела, както пепелянка улавя погледа на птица. Тя чувстваше, че взорът им прониква в глъбините на душата й. — Ще гледаш — тихо каза Аманар — и ще започнеш да научаваш истинското значение на страха.

Той отново се обърна към олтара, монотонният напев, който произнасяше, зазвуча по-високо, срязвайки ума й като нож. Започнаха да се образуват пламъци, подобни на мъгли.

Зелените очи на Карела изхвръкнаха от орбитите. Не, нямаше да крещи, каза си тя. Дори и да й останеше глас, нямаше да крещи. Ала хълбоците й и закръглените извивки на гърдите й изведнъж се обляха в пот, а умът й бе обхванат от огромен, неописуем ужас.

— Конан! — изкрещя Харанидес. — Конан! — Тримата мъже все още лежаха приковани към стените на килията под крепостта на Аманар.

Конан отвори едното си око. Той лежеше със свито тяло, разположено дотолкова удобно, доколкото можеше да се очаква от една каменна постеля.

— Спя — каза той и отново го затвори.

Кимериецът прецени, че е изминал малко повече от един ден, откакто Карела бе идвала в тяхната килия, макар че не им бяха дали никаква храна, а само три канчета застояла вода.

— Спи — измърмори Харанидес. — А кога ще чуем твоя план за бягство?

— Червената каня — каза Хордо с надежда. — Щом тя ме освободи, ще ви измъкна и двамата. Даже и тебе, заморанецо.

Конан се надигна, после се протегна, докато раменните му стави започнаха да пукат.

— Ако тя наистина смяташе да дойде, Хордо — каза той, — отдавна щеше да се мерне тук.

— Може и да не дойде — измърмори едноокият. — Може би е последвала съвета ми и е изчезнала.

Конан нищо не каза. Най-смелите му надежди относно Карела се простираха дотам: тя е приела версията на Аманар за престъпленията на Хордо и се намира в разбойническия лагер, заобиколена от мъжете, които наричаше свои хрътки.

— Във всеки случай — каза Харанидес, — ние не можем да възлагаме надеждите си на нея. Дори и да освободи теб, брадатко, ти я чу, че няма да направи нищо за кимериеца и мен. Смятам, че е жена, която държи на думата си.

— Почакайте — каза Конан. — Времето за всичко ще дойде.

В катинара изщрака ключ.

— Орт е — изръмжа Харанидес. — Без съмнение носи своите железа.

— Орт? — каза Хордо. — Кой е…

Тежката, обкована с желязо врата на килията се отвори с трясък и дебелият тъмничар застана на прага. Зад него имаше мангал с живи въглени, от които се показваха дървените дръжки на железата, които вече искряха, нажежени до аленочервено както самите въглени.

— Кой ще бъде първи? — изкикоти се Орт, грабна едно желязо от огъня и размаха огненочервения му край срещу тях. Хордо подпря гръб в стената, оголи зъби и изръмжа. Харанидес се сви, готов да скочи в която и да е посока, доколкото му позволяваха оковите.

— Ти ли, капитане? — каза Орт и се насочи към Харанидес, който се напрегна. — Орт обича да си играе с офицери. Или ти, еднооки? — Кискайки се, той помаха с желязото към Хордо. — Орт може да ти направи още един белег да ти прогори и другото око. Хей ти там, якия — каза той и обърна свинските си очички към Конан. — Да не мислиш, че ще ти се размине?

Изведнъж Орт се втурна към кимериеца, стиснал проблясващото нажежено до червено желязо, след това отскочи назад. Дълга пришка се появи върху рамото на Конан. Кимериецът изпищя, непохватно вдигна ръка, за да покрие главата си, и се сви до стената, с гръб към мъжа с нажеженото желязо. Тримата мъже недоверчиво се вгледаха в якия младеж.