Роберт Джордан - Конан Непобедимия

Изведнъж бронзовият гонг започна да бие. Червените очи на Сита се отклониха встрани за един-единствен миг. Конан се наведе, подхвана с рамо края на една дълга маса и я преобърна. Сита отскочи назад, а тежката маса се стовари на мястото, където допреди миг бяха стъпили краката му. Стъкленици със странен прах и плоски шишета с разноцветни течности се пръснаха на парчета върху пода. Парливи пушеци се вдишаха при смесването им. Звънтенето на гонга продължи, от стените на крепостта долетяха слаби викове. Възможно ли бе Харанидес и Хордо да са решили да не чакат, зачуди се кимериецът.

— Господарят ме изпрати тук за прахове — изсъска Сита. — Прахове, които ще увеличат страха у жертвата — изричайки последната дума, С’тара замахна с копието и върхът му полетя към главата на Конан.

Широката сабя на кимериеца отби опасното оръжие, а ответният му удар разряза люспестата брадичка на влечугоподобиото същество. Сита отскочи, затисна с удължената си ръка кървавата рана и закрещя грозни ругатни.

— Май все още не си ме убил — изсмя се Конан.

Съскащият глас на Сита стана по-тих и хриптящ.

— Жертвата, кимериецо, ще бъде онова момиче, за което си дошъл в нашата долина. Велита. Внимателно ще наблюдавам лицето ти, преди да те убия. Хубаво ще бъде, защото ти знаеш, че тя умира.

Дива ярост заклокочи у Конан. Велита не е сред мъртвите. Ала можеше да запази живота й, само ако отидеше при нея навреме.

— Къде е тя, Сита?

— В стаята за жертвоприношения, човешко нищожество.

— Къде е тази стая за жертвоприношения? — попита Конан.

Сита оголи зъбите си в подигравателен смях. С рев Конан се хвърли в атака. Беше го обхванало безумието на гнева. Той скочи високо, стъпи върху един от краката на преобърнатата маса и се хвърли върху слугата на магьосника. Върхът на вражеското копие раздра бедрото му, докато той беше във въздуха, ала развилнялата се сабя в ръцете на ослепелия от ярост кимериец, решил да убие или да умре и то сега, тъкмо в този миг, разсече дръжката на копието. Конан виеше като звяр, тръгнал на лов за плячка, и непрекъснато се впускаше в нови и нови атаки, без мисъл за собствената си защита, без да оставя време на Сита за нищо друго, освен да се олюлее в паническо отстъпление назад. Вторият удар на Конан, сякаш продължение на първия, отсече дясната ръка на люспестия С’тара. От раната забълва черна кръв, през кривите зъби на змиеподобната твар се промъкна писък. Третият удар потъна в дебелия врат на Сита и го преряза. Червените очи гледаха младежа свирепо, все още запазили миг живот в зениците си, после главата се търкулна от облечените в ризница рамене. Запръскаха тъмни струи кръв и тялото се свлече на пода.

Задъхан от схватката. Конан се огледа. Трябваше да запали огън… но тайнствените прахове и течности, смесили се сред разбитите остатъци от камък и кристал, изведнъж лумнаха в жълти пламъци, около които се закълби парлив облак дим. След миг огънят погълна преобърнатата маса и я възпламени, като че дървото бе пропито с газ от златните лампи.

Полузадушен, разтърсван от кашлица, Конан с олюляване се измъкна от стаята. Зад него трещяха пламъци, въздухът в кулата вече бе започнал да се раздвижва, понесен в огромен въртоп нагоре към небето. Скоро стаята за магии щеше да се превърне в пещ, върхът на кулата щеше да лумне в пламъци и щеше да послужи за сигнал. Екът на бронзовия гонг се носеше над всичко. Може би сигналът на Конан вече никому не бе необходим.

Конан бързо се измъкна от горящия ад и нахълта в стая с прозорец, от който се виждаше централната кула на крепостта и цялата долина под нея. Челюстта му увисна от изненада. Върху крепостните валове тичаха войници С’тара, размахали оръжия, като мравки в разрушен мравуняк. И имаха причина за това — цялата долина гъмжеше от планинци на коне, въоръжени с криви ятагани и копия, овързали главите си с тюрбани.

Конан нямаше представа къде са Харанидес и Хордо. Планът им вероятно се беше провалил, ала той можеше все още да спаси Велита, ако успееше да намери залата за жертвоприношения. Но къде да търси в огромната черна централна кула? Само за да прегледа стаите в главното крило щеше да му е необходим цял ден. Изведнъж го осени странна мисъл. Тя му откриваше шанс — нищожен, ала все пак шанс да успее. Заради Велита.

Със стъпките на пантера той се понесе надолу по коридори от алабастър и мраморни стълбища, край уплашени С’тара, които бързаха да изпълнят нечия заповед и се побояваха да го спрат. Без да се отклонява никъде, той летеше като ястреб към арката, иззидана от обикновен камък, след която следваше стръмният проход. Аманар бе излъгал, че този проход отвеждал до неговата стая за магии.