Иван Димитров - Мечове в леда(Антология на съвременното българско фентъзи)

Прибраха се в замъка, но нямаха време да го укрепят. А и тя се страхуваше, че никаква защита няма да ги опази от ужасните орди, които щяха да ги обсадят след броени часове. Свиканият спешен военен съвет не промени нищо, не предложи спасение. Бяха обградени, преследвани едновременно от липса на провизии, на хора и на надежда.

Зимата ги бе обгърнала в покривалото си и им казваше, че нямат изход.

Вторият пратеник я завари, оборила глава на ръцете си и толкова замръзнала, че нямаше сили дори за сълзи. И когато предаде съобщението си и писмото, тя не бе в състояние да разбере. Наложи се майка й да го разпечата. Дори когато й го подаде обаче, Тарина продължаваше да не възприема. Думи, безсмислени думи… Изправи се рязко, когато чу треперещия глас на кралицата:

— Спасени сме!

И потръпна, когато се намеси сдържаната, но винаги точна Исха:

— Разбира се, при условие че…

Не приличаше на сватбено шествие. Копитата на конете кънтяха по вкочанената земя или затъваха в преспите, празничните чулове бяха изкаляни и се влачеха почти траурно. Каляската на принцесата бе празнично украсена, но притихнала.

Тарина нямаше нищо против принц Барно. Доколкото бе наясно, той бе смел, хубав — и неженен. Освен това, женитбата й с него щеше да разреши всичките им проблеми — неговото царство бе богато и войската му бе силна, а пък той бе обещал да им помогне.

Разбира се, при условие че тя се омъжи за него.

Така че в момента пътуваше към уговореното място, където щяха да се срещнат. Приглади полите на официалната рокля, каквато не бе обличала от години, и се загледа през прозореца — не че гледката беше приятна.

Защо бе недоволна?

Какво точно искаше?

И имаше ли право да иска нещо, когато царството й бе в смъртна опасност?

Стигнаха. Пейзажът бе все така безрадостен, сиво-бял и бездушен. Тя неволно си помисли, че вероятно и бъдещето им е такова. Надникна към шарените посрещачи, но не понечи да слезе. Виждаше ги добре и от тук: гиздавия бял кон, на който се бе покачил напереният, облечен в червено и черно принц. До него от прозорчето на богато украсената каляска надничаше пухкаво лице с неестествено розови бузи.

Нареди да спрат кортежа и с нежелание се измъкна навън, на студа. Изправи се до затъналото в пряспа колело и се зачуди защо изпитва такова нежелание да отиде при тях.

В първия момент забеляза само раздвижването сред придружителите на принца, но после и нейните хора започнаха да се обръщат и да сочат уплашено към небето. Тя обаче чу свистенето на крилете му, така че нямаше смисъл и да поглежда.

Снуг прелетя над главите им и без дори да си направи труда да каца, се насочи право към принца, замахна с опашка и го свали от коня, а после с едно-единствено отваряне на огромната си паст го погълна. След това се оригна доволно и блъвна огън по каляската на кралицата и свитата й. Лумнаха пламъци, конете зацвилиха и се разбягаха, хората се втурнаха, накъдето им видят очите… въобще, настъпи пълен хаос.

Тарина излезе от вцепенението, в което бе изпаднала, и се впусна към него.

Блъсна се с всичка сила в тялото му и изкрещя:

— Какво си мислиш, че правиш?!

Той я стрелна с невинен зелен поглед и обясни:

— Опростих малко нещата. Спасих те, по-точно. Ти май не знаеше, че нападението бе тяхно дело? Както, впрочем, и всички други беди, които ви сполетяха.

Няколко часа по-късно (по-голямата част от които прекара в опити за успокояване на собствените си хора), след като бе научила цялата история за съюза между кралицата и Фей, Тарина се съгласи с него. Да имаш змей на разположение доста опростяваше нещата.

— Хайде да вървим — усмихна се и го потупа по крака (стигаше точно до третата плочка под коляното му). — Имаш доста лед и сняг да разтопяваш, преди да заживеем щастливо до края на дните си.

На една скрита поляна дълбоко в сърцето на Старата гора, Феята на лятото също се усмихна доволно. Собственият й план бе проработил — и то доста по-успешно от онзи на Фей. Тя погали по русата глава спящата в краката й самодива и се зачуди кога ли щеше вещицата да разбере, че еликсирът й е подменен и не действа? По-точно действа, но по съвсем неочакван начин. Би трябвало да е достатъчно заета да оправя последствията от употребата му, за да следи Северния вятър и да тормози хората и помагащия им змей. Впрочем, и друго й бе интересно… чудно, дали Снуг щеше да покаже на принцесата, че може да се превръща в човек?

Въздъхна удовлетворено и си каза, че каквото и да се случи, лятото все пак ще настъпи.