Иван Димитров - Мечове в леда(Антология на съвременното българско фентъзи)

Ръката й застина пред устата и тлъста капка мазнина падна върху многострадалната й нощница.

— Зимата?!

Трябваха й няколко минути и безброй въпроси, но дори след тях й беше трудно да приеме чутото: че за краткото време, което бе прекарала в сиво-бялото царство на студа и леда, зимата бе превзела собствения й свят. Беше се развилняла, преждевременна и люта — зима, каквато дори старците не помнеха. Народът й умираше от студ и глад. Хамбарите бяха празни, дърветата замръзваха и се пукаха, под снежната покривка не спяха семена.

Скочи на крака. Не можеше да губи повече време тук, не можеше да остави нещата така. Не бе поела на това пътуване с ясен план, но все пак имаше нещо предвид… затова се обърна към Снуг и го помоли за онова, за което всъщност бе дошла:

— Можеш ли да ме върнеш обратно?

Бе дълбока, безлунна нощ, когато пристигнаха — което бе добре, защото едва ли щяха да предизвикат само удивени погледи, когато се приземиха върху покрива на двореца. Ако можеше да съди по крясъците на стражата, нямаше да е приятно преживяване.

Не че ги обвиняваше де. Когато Снуг за първи път се изправи в цял ръст и тя видя разперените му криле, й се прииска да хукне да се спасява с бягство. Гледката не беше просто внушителна. Той бе огромен, извисяваше се на поне дванайсет стъпки, без да броим опашката, а размахът на крилете му спокойно би могъл да събори някоя обикновена къща.

Всъщност обаче бе внимателен, намести я грижливо на врата си и се постара да не счупи нищо, когато кацна. Докато летеше, държеше главата си високо вдигната, за да й пази завет. Сега Тарина побърза да се смъкне от шията му и да пресрещне стражите, преди да са вдигнали на крак всичко живо.

Не изчака да съобщят за завръщането й, а направо се втурна към покоите на майка си. Не се учуди, че я заварва будна и облечена — ако можеше да съди по малкото, което бе видяла по пътя си насам, положението бе наистина сериозно. Особено я бе стреснала гледката на глутница вълци, която без никакъв страх нахлу в едно малко селце, сдави кучетата на овчарите и отнесе половината стадо пред ужасените погледи на стопаните.

Майка й бе потънала в дълбок разговор с Исха, съветничката си. При вида им, Тарина си отдъхна с облекчение. Трите щяха да измислят нещо, сигурна бе в това.

Обаче утрото настъпи, а те не бяха открили начин за спасение, макар да говориха цяла нощ. След първоначалните приветствени възклицания, Тарина започна да разказва — за ледената пустиня и вещицата на Северния вятър, за дългото пътуване на гърба на горския дух и за странните създания, които срещнаха по пътя си, и най-накрая — за златния змей Снуг, който нямаше вина нито за сушата, нито за зимата. Докато говореше, майка й не спря да ахка и охка — такава си бе тя, майка й — но Исха слушаше мълчаливо. Накрая зададе само един въпрос:

— Какво направи с даровете, които ти дадоха спасените от теб същества?

Когато чу отговора, лицето й помръкна, но пак премълча. Тарина се опита да я разведри, като й показа воала, който бе задържала. Възрастната жена го пое, вгледа се в красивите му дипли и промълви само:

— Хубаво е… но няма да е достатъчно.

Трети ден всички жени в замъка (а и част от мъжете) крояха и шиеха дрехи, а ефирната материя на воала не свършваше. Тарина започваше да си мисли, че е допуснала грешка… възможно бе да е сбъркала, когато се отказа от онези предмети.

Трето утро подред посрещаше, зъзнейки, на върха на най-високата кула. За трети път се взираше напрегнато в небето и търсеше с поглед слънцето, но не го съзираше. Това утро обаче бе различно.

Върна се Снуг.

Забеляза отдалеч блясъка на златните му люспи, който все повече се усилваше. Почувства се необичайно радостна. Не би стигнала така далеч да твърди, че е заради него, но бе приятно да го види.

Змеят направи няколко кръга около замъка и накрая кацна върху наклонения покрив току до нея. Разтвори паст и от нея изпадна нещо черно, космато и треперещо. Тарина се надвеси над перилата, ужасена. Едва бе успяла да разпознае в жалката, тресяща се купчина Пук — толкова бе изпосталял и проскубан. Снуг протегна ноктеста лапа и го спря, преди да се е търколил от покрива, като пътьом изсъска едно ядно: „Мразя псета!“.

— Хей, донеси го тук! Дай го тук веднага!

Змеят притвори презрително само едното си око — сякаш искаше да намекне, че не е домашно куче, което носи неща по поръчка — но после все пак се подчини. Тарина се приведе и започна да разтрива треперещото същество в краката си, а Снуг ги наблюдаваше снизходително, но и леко — може и да си бе въобразила — ревниво. Скочи, за да вземе кърпа, обаче на прага я спря немощното скимтене на горския дух: