Иван Димитров - Мечове в леда(Антология на съвременното българско фентъзи)

— Взех ги, г-р-р… обр-ратно… да вър-рна… Кр-рих се и бягах, гр-рр…

А когато се помести, под тялото му тя видя белезникавото зърно, приличащо на яйце, и съсухрения змийски зъб.

Изминаха още пет дни.

Пук се възстановяваше с изненадваща скорост, предвид преживяното. От разказа му, макар и несвързан, тя схвана голяма част от случилото се. Той се върнал при господарката си и й отнесъл, както му било поръчано, взетите от Тарина дарове. После обаче станало нещо (не се разбра какво точно, защото думите се изгубиха в сумтене и ръмжене, но явно му бяха отказали обещано възнаграждение). Така че издебнал Фей, отмъкнал ги зад гърба й и хукнал към принцесата, преследван по петите от глутница горски и планински духове. Малко преди да стигне замъка, бил нападнат от чудовище (и хвърли злобен поглед към змея, който невинно примигна със зелените си очи), което го грабнало и…

Да, Тарина нямаше нужда от повече обяснения, всичко бе ясно. А и Снуг потвърди, макар от негова гледна точка нещата да звучаха по-различно. Тя заподозря, че ако миризмата й не се бе запазила по козината на Пук, нямаше никога повече да чуе за горския дух. В крайна сметка, змеят недвусмислено бе показал, че мрази всичко, което дори бегло напомня за куче. Даже в момента вероятно преследваше глутниците вълци наоколо.

Това обаче бяха маловажни подробности. Важното бе друго.

Когато се бе втурнала при Исха, понесла зърното и зъба, не бе изпитвала особено доверие в магическите им способности. Не повярва в тях нито когато видя как светна лицето на съветничката, нито когато тя я повлече навън и й нареди веднага да засади зърното направо в коравата заледена земя. Просто го пусна в изкопаната с труд дупка и го забрави.

На другата сутрин обаче, когато излезе на площадката на любимата си кула, не можа да повярва на очите си. Цялата замръзнала, покрита с лед и сняг градина на замъка, бе потънала в зеленина. Нежни фини стръкове се огъваха под напора на вятъра, но не се пречупваха. До вечерта се наляха с тежки златисти класове, готови за прибиране.

И докато Тарина невярващо притичваше между тях, Исха пое нещата в свои ръце — нареди да ги ожънат и овършеят, а после да засадят събраното на полето край замъка. После още веднъж и още веднъж, а след три дни вече можеха да отделят жито и за хляб.

Усещаше надеждата, която се пробуждаше у хората заедно с меката зеленина, която сякаш носеше обещание за пролет.

На петия ден обаче се случи нещастието.

Трябваше да знае, че е прекалено лесно и хубаво, за да продължи.

Когато за пети път след онова най-първо утро излезе и се облегна на перилата, за да се порадва на прекрасния зелен цвят, който значеше спасение, застина ужасена. Зави й се свят и й се стори, че полита надолу, към почернялата земя. Снегът отново бе превзел всичко, покрит с мъртви, сгърчени и потъмнели растения, попарени от неизвестна зла болест.

И сякаш това не бе достатъчно, в този миг дочу сигнала за тревога. През полето летеше конник, газеше погубената им надежда и размахваше червено парче плат.

Нападение.

Хукна по стълбите, като прескачаше стъпала и се придържаше с ръка на завоите, и връхлетя в съвещателната зала едновременно с него. Един поглед към покритите му със сняг и лед дрехи и замръзналите му мустаци й бе достатъчен. Нападната бе западната им граница — онази, която опираше в подножието на Сивата планина и ги делеше от Дивите земи. Срина се на стола до майка си и успя единствено да попита:

— Колко лошо е всъщност?

Принцът лениво прехвърли крак връз крак и виното в чашата му леко се разплиска. Огънят в камината припукваше и хвърляше весели отблясъци върху стените и мечата кожа в краката му.

— Наздраве, майко! — вдигна тост той. — Замисълът ти вече започва да дава плодове!

— Нали? — усмихна се грижовно кралицата и се облегна до него.

— Ако не бе измислила този план, едва ли щяхме да получим наготово, без да си мръднем пръста, съседното царство. Вярно, че в момента то съвсем не е цветущо и плодородно, каквото беше, а и бъдещите ми поданици все повече намаляват… Но когато спре да духа Северният вятър и зимата се отдръпне, както е според уговорката, бързо ще се възстанови. Впрочем, ти как изнуди старата вещица да го направи?

— Ш-ш-т! — постави пръст на устните му кралицата и се огледа предпазливо. — Знаеш, че трябва да внимаваш какво говориш занапред!

После обаче се усмихна горделиво и доволно:

— Дори и вещиците имат неща, които желаят. Но не мисли за това сега. Трябва да се стягаш за сватба!