Иван Димитров - Мечове в леда(Антология на съвременното българско фентъзи)

Така се бе замислила, че почти пропусна поредното странно същество, изпречило се на пътя им. А и Пук се правеше на разсеян и се опита да подмине змиеподобното хвъркато, заклещено в леда. Тя обаче усети колебанието, което забави за миг крачките му и побърза да вдигне поглед. Този път плъхокучето не се възпротиви, макар неодобрението да струеше от влажните му червени очи.

— И това ли е отровно? — поинтересува се.

— Гр-р-р… — само отвърна Пук.

Тя остана с впечатление, че би свил рамене, ако имаше.

— Ясно — измърмори, докато пристъпваше внимателно към псевдовлечугото.

То бе престанало да удря по леда с миниатюрните си ципести криле, които като че му служеха само за украса, и сега я наблюдаваше подозрително.

— Искам да ти помогна да се измъкнеш — съобщи му, — но нямам никаква представа как. Въобще… какво е станало тук?

— Реката замръз-з-зна… из-з-зведнъж-ж-ж, както с-си ловях вечерята — разнесе се високомерният отговор. — Очевидно е, не мис-с-слиш-ш ли?

— А-ха — спря тя на две крачки от него. — И сега какво?

То я стрелна с презрителния си жълт поглед, след което неочаквано се изплю в нейна посока. В краката й се разнесе съскане, вдигна се малко пара и зейна дупка, в която мътно проблясваше зеленикава вода. Тарина рязко си пое въздух и вдигна очи към люспестата гадина.

— Може да пробваш-ш с-с това — обясни последната.

— Какво — да плюя по леда, докато се разтопи ли?

Никога не си бе представяла, че ще чуе крилата змия да въздиша. От друга страна, не си бе и представяла, че ще види крилата змия.

— Ще из-звадиш-ш един от з-зъбите ми и ще раз-зто-пиш-ш леда с-с него! — нареди змията.

Принцесата не зададе очевидния въпрос — защо просто не продължи да плюе, предполагайки, че отговорът няма да й хареса. Влечугото обаче сякаш четеше мислите й:

— Ще с-се изгоря! З-затова! — от възмущение почти бе престанало да съска.

Тарина изпита неприятното усещане, че този път няма да й се размине — най-малкото щеше да пострада от отровата, ако не и по-лошо. Благородната й кръв обаче не й позволяваше да подмине изпаднало в беда същество, пък било то и отровно влечуго. Така че събра остатъците от куража си, приближи се и се зачуди как точно да измъкне отровния зъб.

— Прос-с-то го хвани! — заповяда й нетърпеливо змиеподобното, заизвива онази част от кафявото си люспесто тяло, която бе останала над леда и протегна към нея малката си плоска глава. От усилието очите му се изцъклиха.

Тарина пристъпи още малко напред, протегна ръка и хвана единия стърчащ остър зъб. Нещо влажно и лепкаво (и вероятно — раздвоено) за миг се уви около пръстите й и тя политна назад от изненада и отвращение. Когато възстанови равновесието си, видя, че в юмрук е стиснала зъба, от който се процеждаше златистозелена отрова и капеше на леда. За малко да го изпусне, толкова се стресна. Все пак се спря навреме, като вместо това побърза да начертае кръг около окованото в леда гърчещо се тяло. Прокарваше върха му по замръзналата повърхност, която веднага се разтапяше. След малко се образува дупка, в която змията щеше да потъне, повлечена от ледените си окови, ако Тарина не бе побързала да я сграбчи. Двете се търколиха далеч от плискащата се мътна зеленикава вода, като принцесата успя да се извърти в последния момент, така че да не се приземи точно върху отровния връх.

— Не с-с-се без-з-спокой! Мис-с-сля, че свърши всичката.

— Мислиш?! — задъха се и Тарина и с последно усилие замахна със зъба.

Собственичката му бе права — отровата вече не действаше. Ударът обаче бе достатъчно силен, за да разтроши леда, който все още стягаше като странна поличка люспестото тяло. Наоколо се разпиляха синьо-бели парчета, сред които кафявите люспи изглеждаха като късове тиня. Махна опашка, плисна вода и змиеподобното същество изчезна в дупката, а Тарина остана да примигва невярващо над нея. Само след миг обаче плоската глава надникна отново:

— Паз-зи з-зъба… в него има могъща с-сила, която може да с-сраз-з-зи цяла армия!

Нов плисък — чак сега разбра, че онова, което бе помислила за крила, бяха всъщност перки — и тя остана сама на леда. Пук все така се държеше встрани. Погледна недоверчиво сгърчения зъб, който сега изглеждаше малък, изхабен и непотребен. Съмняваше се, че ще има полза от него, но реши, че може да си го запази за спомен, така че откъсна още една ивица от нощницата и го върза за другото вързопче.

— Да вървим — подкани плъхокучето и плесна с ръце.

Странно, но в момента се чувстваше обнадеждена и готова за подвизи.