Иван Димитров - Мечове в леда(Антология на съвременното българско фентъзи)

— Това е Пук — обяви вещицата. — Пук е горски дух. Той ще те отнесе до Сивата планина… сама няма да стигнеш и след хиляда години!

Разхили се отново на нещо свое си, след което рязко махна с ръка и нареди:

— Хайде, качвай се! Какво чакаш?

Тарина невярващо изгледа първо нея, после ужасното същество в краката й и инстинктивно отстъпи назад. Съществото изръмжа. Тя направи още една крачка назад, вещицата се разкикоти още по-силно… и неочаквано дори и за себе си, принцесата се ядоса. Пристъпи към плъхокучето, перна го по носа, подбра полите на нощницата си и го възседна. Съмняваше се, че ще я издържи, но с учудване установи, че не само няма опасност да се строполи под нея, ами и всъщност гърбът му е доста удобен. Намести се и здраво сграбчи сплъстената козина на врата му.

— Хайде, дий! — подвикна му, защото не знаеше какво да каже.

То се протегна, леко се разтръска… и полетя напред. Добре че се беше хванала. Придвижваха се толкова бързо, че тя за първи път си помисли, че може и да успее.

Веднага обаче разтърси глава и отхвърли еретичната идея. И да стигнеха — какво? Не си въобразяваше, че би могла да убие истински змей, дори и да имаше желание да го прави. А тя нямаше. От тази гледна точка може би не биваше да бърза с пристигането.

Не знаеше колко време са пътували; загуби представа и за разстоянията — околността изглеждаше все така еднообразна, сиво-бяла и равна. Вятърът свиреше още по-остро в ушите й, косата й се развяваше зад гърба. Ушите на горския дух бяха присвити назад и почти допираха носа й. Радваше се, че в момента е запушен, защото бе сигурна, че от козината му се разнася отвратителна воня.

Въпреки това, напук на обстоятелствата, непознатото, към което се носеше с опасна скорост, несигурния си приносител и новопоявилото се стържене в стомаха… Тарина просто заспа. Никога не подценявайте уморена принцеса.

Събуди се рязко, без предупреждение. Веднага установи, че вече не се движат; липсваше свиренето в ушите й, с което почти бе свикнала. Беше завита с нещо топло и меко и се чувстваше отпочинала и обнадеждена.

В следващия миг скочи като попарена и обвинително погледна надолу. Пук отвори едно мътно червено око и се прозя широко, при което разкри — можеше да се закълне в това — поне шест реда остри зъби. Без изобщо да се замисля, замахна с крак и го затрупа със сняг. Плъхокучето се изправи, отръска козината си и я погледна обидено. От гърлото му се разнесе ниско ръмжене, което бързо премина във вой. Тя изобщо не се учуди, когато различи думи сред неприятния звук:

— Г-р-р… да не мисли… гр-рр… че на Пук пр-р-риятно… гр-гр-гррр… ’Ма тя нар-р-ред-ди… гр-рр…

Засрами се малко от поведението си — съвсем незначително, но все пак. Може би й бе проличало, а може и на Пук да не му пукаше за извинението, което не получи. Във всеки случай, горският дух не каза нищо повече, доотръска се и подви предните си крака. Когато тя не реагира, той нетърпеливо извърна остра муцуна към нея и излая съвсем като куче. Сепната, Тарина побърза да се покатери върху гърба му. Докато се наместваше, вдигна поглед — и застина.

Наистина се бяха приближили. Все още не бяха стигнали планината, но тя определено бе по-близо. Осезаемо по-близо. Издигаше се, притихнала и мрачна, и закриваше хоризонта. Мръснобелият й връх се губеше някъде високо в небето, надвиснало и схлупено. Тарина потрепери. Студът се завръщаше и тялото й протестираше.

Пук отново се хвърли напред и тя за пореден път щеше да падне. Той обаче изви тялото си в последната секунда, преди това да се случи, така че принцесата остана на гърба му. Побърза да зарови пръсти в топлата козина и установи, че вече не я интересува дали е мръсна и сплъстена и дали мирише. Усещането, че не е сама, беше приятно.

Този път не заспа. Гледаше с широко отворени очи право напред, към планината, която нарастваше все по-заплашително пред тях. Вятърът почти не се усещаше, може би спиран от внушителното присъствие отпред. Вероятно благодарение именно на липсата му — очите й вече не сълзяха и тя виждаше идеално — съзря странното нещо, което се бореше със снега.

Толкова рязко дръпна козината му, че плъхокучето почти се изправи на задните си крака.

— Г-г-гъкво? — изгъгна то и отново оголи зъби.

Тя се изправи и скръбно огледа нощницата си, която вече не приличаше на нищо.

— Пред нас има нещо — посочи към черното, гърчещо се в снега създание.

Пук го стрелна с поглед и веднага се обърна отново към нея: