Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи]

Когато Александър Драганов, председател на Националния Клуб за Фентъзи и Хорър, предложи за заглавие на новия сборник фентъзи разкази „Мечове в града“, писателите, одобрени за участие в него, се разделиха на две групи. Една част от тях дариха героите си с меч, чиито свръхестествени сили подкрепят смелостта им и ги пазят от враговете. Други дори не загатват за меч в разказите си, но те са запазили неговата метафорична същност. Защото мечът е символ на вечната борба между живота и смъртта. Той олицетворява изконната висша справедливост. Късото острие се отъждествява със силна интуиция, а дългото — с духовната мощ на своя притежател. В някои легенди това оръжие е мост между два свята.

Прекрачвайки границите между реалността и въображението, авторите ни повеждат на път към неподозирани владения, които ще можете да опознаете, благодарение на силата на мисълта им и овладяното изкуство, наречено „белетристика“. Не мога да кажа, че в сборника има силни и слаби разкази, защото съставителят — Александър Драганов — не позволи да бъдат включени творби с ниска литературна стойност. Всеки автор е неповторим. Това, че едни ще Ви допаднат повече от други, е само въпрос на лични предпочитания и ценностна система.

В сънища и наяве героите в този сборник са поставени в обстоятелства, които ще отключат неподозирани и от тях самите сили. Все пак те са деца на града, който ги е оплел в мрежите на своите изкушения, приспали първичната мощ на човешкия разум и те трудно могат да се откъснат от тях. Освен ако не се случи така, че да прекрачат порталите с други светове и от собствения си уютен дом се озовават на места, за които не са чували. В не един от разказите протагонистите са очарователни и магнетични и подвеждат с приятна външност и специфичен изказ главните герои. Тук вече градът не помага. Нужни са силата на мисълта и бързите реакции на инстинкта за самосъхранение. Неподозирани до момента интуиция и духовна мощ водят напред участниците в тези магични приключения, родеещи се с приказките. За разлика от тях обаче, няма да формулират точно и ясно поуката. Ще я оставят за вас, читателите, които обичате този деликатен жанр на литературата.

Накрая, искам да изразя своята благодарност към всеки един от авторите, които приеха предложените редакции професионално и успяхме да работим заедно за постигане на най-доброто, на което всеки от тях е способен. Това беше основната цел в нелеката, но обогатила собствените ми познания задача да бъда редактор — да запазя авторовия стил, а не да пришивам като кръпки своите виждания.

Смея да твърдя, че сборникът и като съдържание, и като композиция обогатява все още незапълнената ниша на българското фентъзи.

Времето е приказно, помисли си старият Върбан, докато отпиваше от чашката с ракия. След няколко месеца сумрак през есента, зимата и началото на пролетта, над София най-сетне бе изгряло слънце. Мнозина от съседите на стареца по български започнаха да се оплакват от времето, но Върбан не го беше грижа. Българите винаги се оплакваха от нещо, смяташе той. Зимата им бе студено, лятото — горещо, а на пролет и на есен не можело да изчислят кога да си прострат прането.

Животът бе толкова кратък, помисли си дядо Върбан, че бе жалко да го пропиляваш в мисли за пране. Но хората правеха точно така. Въпреки това, той самият изобщо не бе от привържениците на зимата. Притесняваше го не толкова студът, срещу който в двадесет и първи век имаше адекватна защита, колкото постоянният сумрак, който се спускаше над София към края на октомври и не се вдигаше чак до април, потапяйки и без това мръсния град в постоянна сивота. Но веднъж грейнеше ли слънцето, животът ставаше по-хубав. Всичко бе по-светло, а топлината сякаш прогонваше старостта от костите му. „Нека бъде светлина“ — нали така пееше онзи, готиният рокаджия. Васко Кръпката? Старият Върбан не бе сигурен. На тези години паметта му изневеряваше.

Погледнат отстрани, старецът, седнал на масата пред къщичката си, изглеждаше да е на поне сто години.

А всъщност бе на повече от хиляда.

И за всички тях почти не бе намирал място толкова добро, колкото Княжево. Отдалечено от шумотевицата в центъра на София и близо до планината, това бе най-хубавото място в града и човек почти забравяше за него.