Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи]

Освен това бе идеално за отглеждането на златни ябълки.

Старият Върбан бодна замислено от салатата си и прокара хапката с глътка ракия. Слънцето вече залязваше и всеки момент щяха да дойдат и останалите. Той ги беше извикал и бе сигурен, че ще откликнат на призива му. Разчиташе на това, в противен случай светът щеше да свърши, поне за хората. Но бе избрал тримата пазители добре. Единият бе млад и несигурен, търсеше цел в живота си. Лесно щеше да се съгласи на задачата, която старецът планираше да му възложи. Вторият бе древен, но му дължеше услуга, направила живота му много по-добър. А третият просто си пъхаше носа навсякъде, увлечен в ролята си на закрилник на София.

Лъчите на залеза, оранжеви като жълтък, се скриха зад къщата на Върбан. Падна здрач, но той нямаше общо с ужасния зимен сумрак на София. Затоплена от градусите на идващото лято, априлската вечер в Княжево бе приятна.

Вратата на двора пред къщата на Върбан се отвори и старецът се изправи, за да посрещне първия си посетител. Както и предполагаше, това бе момчето, Звездин. Може би се чудите защо някой би кръстил сина си така, но ако можехте да видите младежа, дошъл на гости на стареца, нямаше да задавате този въпрос. Висок, слаб и с немирна кестенява коса, Звездин бе облечен с дънки и лилава риза и щеше да изглежда като съвсем обикновено момче, ако не бе запасал меч на кръста си и нямаше сребърна звезда на челото. Беше се родил с нея — знак, че ще извърши велики дела. Старият Върбан бе свидетел на раждането му, а после и напътстваше младежа от разстояние, като гледаше да не се натрапва на родителите му — смъртен човек и самодива. Момчето бе дръзко и своенравно от малко, като още от тогава бяха се появили и враговете му. Змия пепелянка допълзя до люлката му, докато бе още в пелени, но Звездин я удуши и изхвърли. Хала от подземния свят, черна като греха, го атакува, когато стана на тринайсет, но момъка съкруши и нея с острието, което носеше на кръста си — меч, останал му от далечното минало, когато друг юнак със звезда на челото го бе използвал в битка със злите сили, влизайки в народните приказки. За своите седемнайсет години Звездин бе повалил не един и двама врагове, но всичко това бе само подготовка за това, което го очакваше в момента.

— Хапни си салата — предложи старецът на момчето, като му посочи един от свободните столове до масата с бастуна си.

— Не съм гладен — отвърна Звездин и седна. — Но не бих отказал глътка ракия.

— Баща ти го няма, така че можеш да се обслужиш спокойно — усмихна се старецът. — Не си малък.

Звездин се ухили и сипа ракия в една от празните чашки на масата, след което удари юнашка глътка. Задави се, естествено. Беше още нов в алкохола.

— Развращаваш младите, а? — долетя нов глас. Върбан не се учуди, че не бе чул новодошлия. Щеше да се разочарова, ако това бе станало. Разчиташе на уменията му.

— Добре дошъл — отвърна старецът на пристигналия в двора мъж. Висок, мършав и блед, той носеше дълго тъмно палто, въпреки топлото време. Косата му бе гарвановочерна и дълга до раменете, а изпод устните му се подаваха върховете на издължените му кучешки зъби.

— Вампир? — скочи на крака Звездин и извади меча си. Острието засия в синьо.

— Спокойно — махна с ръка Върбан — това е приятел. Запознайте се. Звездине, това е Алкивиад. Алкивиад, запознай се със Звездин.

— Алкивиад? — повтори Звездин, без да сваля меча си. — Това е вампирът, който можеше да излиза на дневна светлина?

— Същият — отвърна бледия мъж. — Както виждаш, мракът още не е паднал напълно.

И наистина, все още бе сравнително светло.

— Аз дадох тази способност на гостенина ни — обади се Върбан. — Можеш да свалиш меча си, Звездине.

— Но той пие човешка кръв — не се съгласи момчето.

— Но не убивам — промърмори Алкивиад. — Макар че ако не спреш да размахваш тази игла, може и да наруша правилата си.

— Само опитай — стисна зъби Звездин.

— Не — махна с ръка Върбан — ще ми трябвате за по-късно.

Звездочелият се поколеба, но накрая прибра меча в ножницата и седна.

— Мъдро решение — отбеляза Алкивиад, след което се обърна към стареца.

— За какво всъщност си ни извикал?

— Е как? — усмихна се Върбан. — Заради изборите, разбира се. Чудя се за кого да гласувам.

— Много смешно — отвърна вампирът. — Говоря сериозно.

— Да, трябва да имаш добра причина, за да извикаш някой като него — обади се Звездин.

— Ти наистина си търсиш боя, а малкия? — ухили се Алкивиад, като разкри огромните си кучешки зъби.