Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи]

Но случките в последно време бяха разклатили увереността му. Първо Върбан се бе появил в скривалището му, неканен и невидян, за да го покани на среща, която далеч надхвърляше компетенциите му. След това бе получил потвърждение на това, което доказателствата сочеха и трябваше да приеме, че когато възможното бъде изключено, трябва да приемем невъзможното за истина — че на света съществуват юнаци и вампири, чиито сили нямат нищо общо със силите на тялото и ума, с които той разполагаше. След това бе дошъл ред на безумния разказ на Върбан, а накрая се появиха и чудовищата — безумни изчадия, излезли като от среднощен кошмар, твари, в чието съществуване нямаше никакъв смисъл. Той бе подчинил огромното водно създание на волята си, но вече бе използвал едно от най-силните си оръжия, а нощта тепърва започваше.

Водата престана да тече, но миризмата на умряла риба бе заменена от тази на сяра, а температурата наоколо започна да се покачва. И без това топлата пролетна нощ се превърна в сауна, в пещ, която заплашваше да го погълне. Момчето с меча също усети какво се случва и стисна оръжието си още по-здраво, а вампирът започна да души въздуха в очакване на нещо лошо.

И то не закъсня. Земята около дървото се разцепи и от нея изпълзя огромно скално същество, осеяно с бразди течаща лава. Лицето му бе като изсечено и изкривено от лукава гримаса, а в очите му блестеше кипяща магма.

— Аз съм Кракатау — рече демонът с глас, който звучеше като триенето на скала в скалата — а вие сте леш.

Изненадващо бърз за огромните си размери, демонът се насочи към Алкивиад и се опита да го смачка с тежките си като чукове юмруци. Но вампирът отскочи, бърз като мълния и нанесе убийствен шут в челюстта на създанието. Парченца камък хвръкнаха във въздуха, но чудовището остана равнодушно.

— Добър удар, вампире — каза то, — но аз съм Кракатау.

Устата му избълва струя вряща магма и Алкивиад трябваше да отскочи настрани, за да не бъде овъглен за секунди. Тогава на пътя изскочи Звездин, размахал блестящия си меч, подобен на изправилия се срещу змея Свети Георги. Острието прониза на няколко пъти демона и от раните му потече лава, но създанието сякаш не почувства болка.

— Добре се биеш, юначе — избоботи изчадието, — но аз съм Кракатау.

И след това перна с опакото на дланта си Звездин. Юнакът хвръкна във въздуха и описа парабола, след което падна безжизнен на земята.

Мракомет остана сам срещу огнения демон. Всичко бе станало прекалено бързо.

— Само ти остана, смешно човече — изрева Кракатау, — но тази битка не е твоя. Върви си и ще пощадя живота ти.

Мракомет не отговори. Вместо това извади бластерите от кобурите си и засипа изчадието с изстрели. Оръжия, изпреварили с десетилетия развитието на стандартната военна техника, бластерите изстреляха лазерни лъчи, които започнаха да къртят цели късове от Кракатау, а чудовището изрева от болка и изненада. Магмените му очи блеснаха и Мракомет осъзна, че то ще избълва нова струя магма.

Преди това да стане обаче, Алкивиад връхлетя съществото в гръб и със сила затвори зейналата му паст, тъкмо когато Кракатау се канеше да избълва огъня си, след което отскочи с грацията на леопард. Очите на демона се разшириха от изненада, когато налягането се върна в скалното му туловище и миг по-късно той се пръсна на димящи огнени късове.

Настана тишина. Бяха оцелели и след втората вълна на атаката.

Алкивиад не знаеше какво прави на това място. Нямаше представа защо Върбан бе помислил, че става за тази работа. Другите двама бяха герои и изборът им на пазители на ябълката не подлежеше на съмнение. Но той бе, както се бе изразил и самия Върбан, един от лошите. Убиец. Кръвопиец.

И все пак, не можеше да откаже на стареца. Той му бе дал нова радост в живота и вампирът му бе длъжник. Роден във Варна по времето на Българското Възраждане, Алкивиад бе дете на българи-гръкомани. Затова и носеше името на древен атински държавник, а не бе кръстен по български. Името не му бе донесло радост — гърците никога не го приеха за свой, а българите го презираха като родоотстъпник. Затова и той израсна като пияница и пройдоха, разочарование за богатите си и претенциозни родители. Вероятно щеше да загине, падайки мъртвопиян във вълните на морето, ако не бе срещнал румънеца, чудовищния гост от Трансилвания, който бе минал транзит през пристанищния град. Алкивиад попадна на него в една вечер, когато излизаше от кръчмата. Странникът го ухапа за гърлото, пи от кръвта му и го остави да стене в сенките.