Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи]

Звездин изпищя като малко дете и изтърва меча си, а Алкивиад усети как му се завива свят. Имаше нещо страшно грешно в самото съществуване на това създание, на това нещо, изпълзяло сякаш от сухия кладенец на старите приказки. От главата на изчадието се чу свистене и вампирът с потрес осъзна, че страховитата твар се опитва да им каже нещо. Не пожела да я чуе и запуши ушите си с длани, като се чувстваше напълно безпомощен.

Не знаеше какво да стори. Не смееше да удари изчадието по гротескното туловище, тъй като инстинктивно чувстваше, че допирът със слузестата маса ще е смъртоносен за него. Звездин бе паднал на колене и плачеше. Мечът му стоеше захвърлен настрана, забравен.

Новодошлото чудовище започна да се смее и Алкивиад почувства как светът наоколо се разпада на парчета като строшено огледало. Осъзна, че присъствието на демона е твърде силно за техните сетива, че скоро ще полудеят и ще останат завинаги в кататонично състояние — бездушни чучела, свидетелство за силата на Долната земя.

Но Мракомет пристъпи напред, сякаш незасегнат от силата на чудовището. Той нямаше възприятие към магията и присъствието на изчадието не му влияеше така силно. А това, което видя, макар и ужасно, не можеше да прекърши духа на човек, изправял се срещу най-ненормалните убийци и мафиоти на България. Бластерите в ръката му засвяткаха и лазерните лъчи се забиха в плътта на чудовището. Дочу се ужасно цвърчене, а изчадието изрева гневно — писък, който, макар и нечут от смъртните хора в квартала, им докара кошмари, от които те се събудиха треперещи.

Демонът тръгна към софийския супергерой, ръмжейки гневно срещу тъмната фигурка, дръзнала да му причини болка. Лазерните лъчи не можеха да го забавят. Съществото напредваше неумолимо. То издигна грамадната си фигура и фиксира с поглед своя враг. И тогава от червените лупи на Мракомет изскочиха още два лазера, които се забиха право в многофасетъчните очи.

Изчадието изпищя и се отметна назад като изритано, а от разранените му очи започна да капе мозък. Вампирът обаче с ужас видя как раните му се затварят.

Освен всичко друго, демонът се регенерираше.

Мракомет застана до Алкивиад и се обърна към вампира:

— Оръжията ми са безсилни срещу това адско творение. Ако това същество е подобно на Ламята от старите приказки, която е била изпращана за златната ябълка преди, единствената надежда е в меча на момчето. То обаче е в ступор, а аз не мога да го събудя. Ти си вампир. Извади го от транса му.

Алкивиад кимна. Думите на супергероя бяха логични и спокойни. Те бяха като пояс, спуснат му в тъмното море. Да, разбира се. Вампирите имаха ментални способности. Той можеше да събуди Звездин от отчаянието му.

Алкивиад скочи до плачещия Звездин и му прошепна:

— Трябва да се съвземеш. Не си сам. Ние сме с теб. Силата на това същество е в страха. Преодолей страха и ще го победиш. Изправи се срещу Ламята и я унищожи. Така, както са направили юнаците от старите приказки. Само ти можеш да го направиш.

Докато говореше, Алкивиад използва цялата ментална сила, на която бе способен. И магията подейства. Звездин спря да плаче, погледна го сякаш е объркан от това какво се случи и стисна зъби. След това тръсна глава, взе падналия меч до себе си и се изправи.

В същото време Ламята се бе регенерирала напълно. Очите й святкаха от злоба и тя се изстреля право към Звездин, като комета, дошла от чужд космос. Но този път младежът не трепна. Той вдигна меча си и с един замах обезглави чудовището, а то умря, без дори да простене и тялото му просто се разсея във въздуха — като мъгла, огряна от утринните лъчи.

— Браво — долетя гласът на стария Върбан, който бе излязъл от къщата си.

Тримата се обърнаха към него.

— Съкрушихте най-опасните слуги на подземния свят — продължи старецът. — Водниците и техния отец Дагон, огнения демон Кракатау, взривил цял остров, а накрая и Прамайката на мрака, хтоничната ламя, хаосът, придобил плът и кръв. Няма какво повече да доказвате. Битката свърши.

— Но зората още не е настъпила — обади се Мракомет.

— Щом тези същества не ви победиха, никое не ще може да го направи — разпери ръце старецът — успяхте!

Звездин свали меча си. Сълзите бяха засъхнали по бузите му и той изглеждаше малко засрамен от станалото. Алкивиад обаче постави успокоително ръка на рамото му.

— Справи се отлично.

— И все пак всичко ще е напразно, ако не откъснем ябълката — обади се Върбан.

— Моля? — невярващо го погледна Звездин. — Но ти каза, че ако откъснем ябълката преди пукването на зората…