Елена Павлова - Ода за тройка мечове

Като бях по-малка, винаги съм завиждала на героите от баладите: до един носят славни имена и все велики подвизи им се случват. Ще речеш, че светът извън стените на стаята ти е най-опасното място на света и приключенията просто те чакат да излезеш през вратата. А за мен животът беше скучен. Как да не завиждам на героите? Пък и знам много балади, повярвайте ми! Родена съм в кръчмата и още преди да проходя, вечер са ме приспивали гълчавата на клиентите и баладите, които менестрелите пеят. А щом станах достатъчно голяма да държа каната с виното и господарят ме пусна да прислужвам в залата, пустите менестрели направо ме омагьосаха.

Освен това отраснах сред герои. Майка ми „работеше“ в кръчмата и там си и умря. Баща ми обаче беше гладиатор. Не може да се сбърка кой ми е баща, защото съм му наследила и косата, и носа, и очите. Комбинацията не е лоша, признавам.

Но първа красавица никога не съм била. Та покрай баща си се въртях в гладиаторските среди и до един героите на Тшенуда, балади за битките на които слушах вечер, ме познаваха и поздравяваха… ако бях момче, все някой щеше да ме купи и да се занимава с мен. Само че аз бях от женски пол. И това, че се научих да въртя меч с нищо не ми помогна.

Помня онази вечер, когато Ханко с тежки крачки влезе в кръчмата. Бях на шестнадесет и половината клиенти се мъчеха да ме ухажват и уговаряха господаря да им продаде първата ми нощ. Мама бе умряла преди шест месеца. Ханко — великият Ханко Басардо — беше най-добрият приятел на татко. Лично ме учеше как да държа шпагата: малка бях за тежко оръжие. Колко щастливи часове съм преживяла с него в оръжейната зала… Сикста. Кварта. Ан гард, лез амфан… и горещата му потна ръка се увива около рамото и едва напъпилите ми гърди за да подкрепи китката ми. Разбира се, че бях влюбена в грамадния чернокос варварин с наметка от сребърна лисица.

Мечтаех той да дойде да ме вземе и Боеца да пази прага на стаята ми в онази тъй скъпо оценена от господаря първа нощ…

И ей го, влезе с тежки крачки и сведена глава. По бузата му се точеше кървава драскотина. Накуцваше леко. И не водеше Боеца със себе си.

Изтичах да го посрещна. Той се наведе, вдигна ме като перушинка, притисна ме към гърдите си… ухаеше на пот и кръв. Сгуши глава на рамото ми, сякаш аз го прегръщах. С тих, задавен глас прошепна в ухото ми:

— Убих го, Миранда. Ан-Скар е мъртъв. Никога няма да им го простя.

И се разплака като дете.

Несигурен, животът на боеца започва с кръв и свършва с ручей кръв… както се пее в една балада за гладиаторите. Бяха го изправили на арената срещу баща ми. И господарите им бяха поискали Ан-Скар да умре. Палци надолу. Червени шалове.

Донесох му вино и тази вечер участвах наравно с него в ритуалното напиване. Кръчмарят ми позволи… или поне не ме спря.

Гладиаторите нямат право на собственост, ала Ан-Скар беше успял да скрие за мен един подарък и Ханко ми го предаде същата нощ, докато оседлаваше коня ми. Да остана в кръчмата и да завърша живота си като майка ми? Не ми беше и минало през ума да го сторя. Не и със собствен кон и с разкошната, украсена със скъпоценни камъни шпага, която Ан-Скар бе приготвил за мен.

Тъй напуснах Тшенуда и дни наред яздих без посока, замаяна и от скръб, и от ширналата се пред мен свобода… В горите край някаква река, където се задържах по-дълго (реката беше Уейрлит, сега го знам), взех и съдбоносното си решение: да се представям за жена-войн като онези от баладите. Приех и името Скар’н. Миранда просто не ми звучеше героично. И не заслужаваше ли баща ми името му да бъде възродено? В превод Ан-Скар ще рече Извор на Сила. Стрийфорс, както биха го рекли тилдарци. А Скар’н е просто Силната.

И ето ги Скар’н, жребецът й Сребърният призрак, достойната за възпяване шпага Тиш’н’олт и те са в пълна готовност да срещнат приключения. Оставаше само една подробност още — другото нещо в легендите, дето винаги съм му се чудила. Как героите прославят имената си. Защото, нека вземем коя да е ода, балада или сага. Тръгва някой си на път, сблъсква се с десетки приключения и накрая, ей го на, влиза на бял или черен кон в града, като герой, разбира се. Това добре, обаче пътищата са общо взето обходени нашир и надлъж и приключенията някак си не те причакват зад съседното дърво.

Или, ако те причакват, не са точно като онези, дето ги описват менестрелите.

Тъй де, нищо героично няма в това да те сгащи на пътя някой окаян разбойник и да ти ревне: „Парите или живота!“, а ти да отвърнеш: „Чий живот по-точно?“ и, докато извадиш оръжието, той вече се напикал от страх и си обрал крушите.