Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи]

Тримата пазители, помисли си с усмивка Звездин. Като тримата братя от приказката. Но не състезаващи се помежду си, а обединени в общата цел. Защитата на дървото.

Часовете се изнизаха неусетно. Когато приближи три след полунощ, Звездин изтегли меча си и застана нащрек. Не виждаше Алкивиад и Мракомет, но знаеше, че и те са заели позиция, скрити в сенките на голямата къща. Нощта бе тиха и спокойна, без облаци. Звездите грееха ясно, а лунният сърп хвърляше мека, успокояваща светлина. Изглеждаше сякаш нищо лошо не може да се случи.

И тогава се чу шумът от течаща вода. Първоначално тихо и ненатрапчиво, но въпреки това косъмчетата на врата на Звездин се изправиха. Инстинктите му на юнак подсказаха, че се задава нещо зло и наистина, не след дълго ужасно зловоние блъсна ноздрите му. Отнякъде миришеше на умряла риба, всепоглъщаща, смазваща миризма, която можеше да те накара да повърнеш. Вади потекоха по тревата около златната ябълка и когато Звездин се размърда, краката му потънаха в рядка кал, а звукът, който издадоха, стресна и самият него. От двете му страни също се чу пляскане и когато той се обърна, забеляза тъмните фигури и на вампира, и на софийския супергерой.

Колкото и добро да бе прикритието им, вече бяха локализирани.

И тогава вадите изригнаха, без предупреждение, без никакъв предварителен знак. Зловонни същества се появиха от водата, сякаш изплували от незнайни дълбини. Ниски и уродливи, те имаха несъразмерни глави с огромни рибешки очи, безжизнено увиснали уста и длъгнести ръце с възлести пръсти, направени като за удушаване. Водници!

Но Звездин бе готов. Древният меч се завъртя във въздуха и острието му проблесна на светлината от златната ябълка. Хладната стомана мина през уродливите същества и те се разпаднаха на неприятно миришещи локви под ударите на острието. Момчето извика от отвращение, докато удряше чудовищата и не спря да вършее сред редиците им, докато не остана сам. Чак тогава си позволи да хвърли поглед към останалите.

Алкивиад отдавна бе приключил със своите противници, твърде бърз и твърде силен за тях. Неуловима сянка, от която се чуваше подигравателен смях, докато минаваше през мерзките същества като сърп през житно море.

Мракомет също се бе справил с враговете си без проблем. Камите се бяха появили в ръцете му като на магия и скоро водниците се разпаднаха под ударите му, изненадани от това, че ги побеждава обикновен смъртен.

Явно не чак толкова обикновен.

Звездин, разбира се, не видя всичко това, но разбра, че бойните му другари са добре. Тъкмо понечи да им вдигне одобрително палец, когато водата под краката му се разтърси. От навлажнената пръст изригнаха огромни пипала, които понечиха да се увият около него. В мрака пред тях се надигна уродлива глава, чиято зейнала паст подсказа ясно намеренията на съществото.

Момчето посече с острието си пипалата, но нови заеха мястото им, дебели като дървета и мазни като сланина. С крайчеца на окото си видя как Алкивиад разкъсва едно от тях с голи ръце, като в същото време крещи от отвращение. Вампирът стъпка друго, което се опитваше да го хване за краката, но веднага се появиха нови.

Тогава чудовището хвана Мракомет. Едно от пипалата се уви около ботушите на супергероя и го вдигна във въздуха, след което го понесе към устата на мерзката твар. Звездин извика — обкръжен от други пипала, той не можеше да помогне по никакъв начин на идола си. Алкивиад също бе ангажиран със своята битка.

Но Мракомет само привидно бе победен. Когато се озова над съществото, той метна нещо в устата му. Чу се тътен като лавина и съществото внезапно избухна в огнен взрив. Пипалата наоколо се сгърчиха и станаха на пепел, а Мракомет спокойно се приземи на краката си.

— Това беше страхотно — каза Звездин.

— Слуховете за теб не са преувеличени — впечатлен бе и Алкивиад.

Мракомет отново не каза нищо. Макар той единствен измежду тримата да нямаше свръхестествени сили, изглеждаше най-странен — черна сянка, която стъпва сякаш над нещата наоколо.

Вадите в краката на тримата пазители изсъхнаха, шумът от течаща вода престана. Бяха издържали първата атака.

Макар да не го показваше, Мракомет бе разтърсен от всичко случило се тази вечер. Когато бе отдал живота си в служба на реда, решен да даде шанс на българите за нормален живот и да донесе възмездие на онези, които ги държаха в мизерията, той се бе подготвил за сблъсък със силите на злото, бе приел, че животът му няма да е лек, че ще срещне жесток отпор. Опасенията му се бяха сбъднали. Организираната престъпност в България бе брутална и безмилостна, а лудите, родени от мизерията, бяха способни на безумства, които здравият разум не побираше. Мракомет отново и отново се бе изправял срещу тях и всеки път бе излизал победител. Бе изградил в себе си увереност, че не може нито да се огъне, нито да се пречупи, че е като скала, в която силите на мрака ще крушират отново и отново. Трябваше да вярва в това, ако искаше да изпълни мисията си. Ако искаше да оцелее.