Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи]

— Аз щях да дойда — отвърна Звездин.

— Но родителите ти нямаше да те пуснат — възрази Върбан. — Майка ти щеше да те скрие, ако трябва, дори приспи в пещерите под Стара Планина, където дори моята магия не може да стигне.

— Ами той — попита Звездин, като посочи Мракомет — защо му казваш чак сега?

— Той знае — поклати глава Върбан.

— А ти знаеш, че съм прав — отвърна Мракомет. — Нямаш право да криеш такава тайна от целия свят. Хората трябва да знаят. Сега тук можеше да има армия, покрай която нищо да не може да прехвръкне.

— Армията не може да спре съществата, които ще дойдат — отговори Върбан — а дълбоко в себе си ти знаеш, че властите не бива да имат знание за скрития свят. Представи си какво би станало, ако магията попадне в ръцете на някои от твоите врагове, като Тони Мародера и Джеки Белязания. Те са достатъчно ужасни и като хора. С магия…

Върбан не довърши.

— Какви същества можем да очакваме? — попита Звездин, като се разкърши. — Ти каза, че пратениците на Долната земя са по-могъщи от Ламята от приказките.

— Могат да бъдат всякакви — отвърна Върбан. — Летящи и пълзящи, крилати или ровещи под земята, огромни или малки, тежки или съвсем безтелесни. Демони. Призраци. Таласъми. Наречи ги както искаш. Те имат много форми, всяка от които различна от другите. Всяка от които смъртоносна.

— Умееш да подобриш настроението на човек — обади се Алкивиад. — И кога можем да очакваме тези същества?

— Златната ябълка ще даде плод в полунощ. Тогава светлината й ще обгърне целия двор, но ще остане невидима за простосмъртните, освен за тези, които знаят предварително какво ще се случи.

— Като мен — заключи Мракомет.

— Като теб. Това означава, че плодът ще се появи след броени минути. Той не бива да бъде късан от дървото до настъпването на Зората, иначе преградата между нашия и отвъдния свят ще се разпадне. Пратениците на долната земя ще се появят в три след полунощ, часът на дявола, тогава, когато мракът е най-гъст. А вие ще трябва да ги спрете. Готови ли сте за това?

— Не — отвърна Алкивиад.

— Да — отвърна Звездин.

Мракомет не каза нищо.

Раждането на златната ябълка бе най-хубавото нещо, което Звездин бе виждал в живота си. Плодът се появи на върха на дървото и огря целия двор като малко слънце. Когато светлината й озари тялото му, Звездин се почувства освежен и с подновени сили, все едно бе спал цяла нощ, а след това се бе изкъпал. По реакциите на останалите видя, че и те са усетили магията. Странна усмивка се появи на лицето на вампира и дори винаги напрегнатия Мракомет изглеждаше отпуснат.

Но скоро след това и тримата се напрегнаха отново. Минутите неумолимо напредваха, а все още невидимия им враг приближаваше. Върбан се прибра в къщата си. Неговата магия го бе дарила с безконечен живот, но не можеше да му помогне в битка. Скриваше обаче действителността от очите и ушите на съседите. Каквото и да станеше в двора му през нощта, никой нямаше да разбере нищо. Разсъдъкът на хората щеше да бъде опазен. Но ябълката… да опази нея бе отвъд способностите му. Това бе проклятието на стареца — да отглежда златната ябълка, но да е безсилен да защити плода й. Винаги трябваше да разчита на други.

Но този път бе избрал пазителите добре, смяташе Звездин. Момчето знаеше на какво е способен един вампир и бе нещо като фен на Мракомет. Макар самият той да бе юнак с вълшебни сили, Звездин си оставаше млад мъж и като всеки такъв търсеше своята идентичност. Мракомет бе така странен за него, както магията за обикновен човек. Неумолим, мрачен войн, той не разполагаше с вълшебни сили, но подвизите му бяха обиколили надлъж и шир цяла България. Той бе вдъхнал нова надежда на хората, вяра, че справедливостта може да тържествува, че в страната има място за порядъчните хора.

Самият Звездин не бе извършил по-малко подвизи от Мракомет, въпреки възрастта си. Те просто бяха останали незабелязани. Въпреки това, много хора дължаха живота си на него. Неведнъж или два пъти той се бе изправял срещу таласъми и хали, безформени същества на черната магия, които убиваха без жалост и без смисъл. Но всички те падаха под ударите на хладната стомана на меча му, древното оръжие, което никога не го бе предавало.

Що се отнася до Алкивиад, Звездин бе чувал за него — странният вампир, който никога не убива. Не си бе представял, че такова същество може да дружи със стария Върбан, но вярваше в избора на стареца. Ако Алкивиад бе достатъчно добър за него, значи имаше място сред тримата пазители на дървото.