Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи]

Върбан млъкна за миг, за да си поеме въздух, след което продължи:

— Светът съществува в баланс — светлина и мрак, добро и зло. Вие, всеки по свой начин, сте войни на страната на доброто. Звездине, ти си направен от същата закалка, от която идват герои като Херкулес и Тезей, като Беоулф и Кухулин, като Звездочелия и Крали Марко от нашите приказки. Ти си този, който стои между хората и изчадията на отвъдното — таласъми, призраци и хали, които протягат ръце, за да отнемат живота и душата на простосмъртните. Мракомет, ти си този, който се изправя срещу най-лошото у самите човеци, чудовищата, породени от собствените им страхове и патологии. Твоята роля е толкова важна, колкото и тази на Звездин. Но ти, Алкивиаде, сигурно се чудиш защо си тук. Ти си вампир, същество на мрака, образно казано, един от лошите.

Звездин погледна Алкивиад изпитателно, а вампирът не отговори, изгубил сарказма си пред такава откровеност.

— Но ти си най-добрия пример — продължи Върбан. — Ти си този, който побеждава злото в себе си, който се отказва от зова на мрака и остава в светлината, въпреки всичко.

Алкивиад погледна Върбан някак учудено, но думите сякаш му вдъхнаха кураж и той изправи рамене.

— Всичко това е трогателно — отвърна Мракомет — но няма нищо общо със златната ябълка.

— Това наистина ли е тя? — попита Звездин. Лицето му бе като озарено: — Ябълката от приказките?

— Да — кимна Върбан — такава, каквато я посях преди десет века. Такава, каквато хората разправят, че е. Но и много повече. Народът не знае цялата истина за златната ябълка. Не я знае, защото тя ще му дойде твърде много. Не я знае, защото повече няма да заспи от ужас, ако я разбере.

Върбан се прегърби, все едно цялата тежест на възрастта му го удари изведнъж.

— Преди хиляда години имаше жестока война между смъртни и демони. Българите бяха избрани да водят тази битка. Това ги отслаби до степен, че държавата им падна под чуждо владичество. Но не това е важното в случая. Важното е, че те бяха избраният народ, който попречи на съществата от отвъдното да завладеят целия свят. Българите винаги са чувствали, че са специален народ, че са богоизбрани, но никога не са знаели с какво точно. Аз ви разкривам тази истина. Те попречиха на съществата на тъмнината да ни завладеят преди хиляда години така, както траките го направиха десет века преди това по същите земи. Така, както още по-рано го е сторила и загадъчната цивилизация, оставила ни следите от Варненския некропол. Колобрите на цар Самуил, останали още от времената на хановете, заплетоха уникална магия и създадоха Златната ябълка. Нейното съществуване е анатема за изчадията от отвъдния свят. То пречи на армиите им да залеят нашето измерение. Плодът на златната ябълка е гаранцията ни, че ще продължим да живеем необезпокоявани.

— Хмм — намръщи се Звездин — защо тогава има чудовища, с които юнаци като мен трябва да се бият?

Лицето на Върбан помръкна.

— Когато създали Златната ябълка, колобрите трябвало да сключат сделка със силите на отвъдното. Само така магията можела да подейства. Според сделката, отделни чудовища могат да се промъкват в нашия свят в опит да откраднат ябълката. Ако успеят да го направят десет пъти по ред, тогава портите към Долната земя ще се отворят и несметните пълчища на демоните ще залеят Земята. Девет пъти техният пратеник, Ламята, открадваше ябълката, докато най-малкият брат от приказката не я срази. Но когато той си замина от този свят, съществата на Сянката изпратиха нови, още по-свирепи слуги.

— Нека позная — предположи Алкивиад — още девет пъти плодът на дървото е заминал в отвъдното.

Върбан кимна.

— И след всяка кражба преградата между нашия свят и този на чудовищата отслабва. На Земята винаги е имало глупци, които призовават демони заради болната си амбиция или от любопитство. Но с разпадането на преградата все повече изчадия идват на нашия свят. Скоро ябълката ще даде плод и те ще се опитат да я вземат за десети път. А това ще е краят.

— И сега ти си избрал нас да я опазим! — възкликна Звездин.

— Кога се очаква да се роди плодът? — намеси се Мракомет.

Върбан не отговори, а само се облегна на бастуна си.

— Тази нощ е, нали? — попита Алкивиад. — Ти си ни извикал в последния възможен момент. Не смяташ ли, че това е доста безразсъдно?

— Сторил съм това, което считам за редно. Дали щеше да дойдеш, ако ти бях казал каква услуга ще ти искам? Или щеше да избягаш и да се скриеш някъде надалеч, където не мога да те намеря?