Иван Димитров - Мечове в леда(Антология на съвременното българско фентъзи)

Пук не отвърна, само подви предните си крака и я изчака да се качи на гърба му, след което се понесе право напред. Движеше се толкова бързо, че тя отново усети свистенето на вятъра в ушите си… и го приветства като стар приятел. Имаше чувството, че са се пренесли в пространството — толкова скоро планината не просто се изправи отпреде им, а ги обгърна и се затвори около тях.

Скоростта намаля, което бе съвсем естествено. Прекосяваха гората, покриваща подножието и едва сега Тарина разбра откъде идва името на планината. Дърветата бяха черни и мъртви, оголелите им клони надвисваха над пътника като тъмна прокоба. Снегът се сивееше между тях като плесен, колкото да смекчи съвсем леко черното — и само отдалеч. Безрадостно, унило място. Искаше й се да се махне от тук по възможно най-бързия начин.

Все още следваха реката, която все повече се стесняваше, а ледената й покривка изтъняваше. Скоро обаче предпазливостта надделя и навлязоха в гората. Принцесата сведе ниско глава над шията на плъхокучето и надничаше от там, само когато излизаха на някоя открита поляна. Точно на едно такова голо място, по средата на което стърчеше едно-единствено разкривено дърво, откриха третото странно същество. Този път Пук сам се приближи, явно примирен, и я изтръска от гърба си с предупреждението:

— Пази се от дър-рвото, гр-р-р…

Тя го погледна въпросително, но той не добави нищо повече. Принцесата се захвана да обикаля дървото, в чиито гъсти клони се бе заплело нещо хвъркато, което приличаше едновременно на прилеп и бухал. Странната птица спря да пляска с кожестите си криле и започна да върти глава и да я следи с огромните си кръгли очи. Тарина не можеше да забележи опасността, за която я бе предупредил Пук, но установи, че клоните са покрити с някаква гъста и лепкава смола. Цялата корона бе огромен капан. Дали самото дърво се канеше да погълне плячката си, или ловецът се спотайваше някъде и я чакаше да се омаломощи?

Нямаше време за много размисли, нито пък кой знае какви варианти за действие — плененото създание бе твърде нависоко, за да го стигне с ръка. Със смътната надежда наистина да притежава някаква сила, тя измъкна зъба и го заби почти докрай в дебелия ствол.

А после благодари на бързите си рефлекси, защото ако не бе отскочила в същата секунда, щеше да бъде пометена. Дървото се гърчеше и — не, не си въобразяваше — пищеше с почти човешки глас, клоните се размятаха и биеха във въздуха и по земята, навсякъде се разхвърчаха мръсни парцали сняг. Това обаче не продължи дълго; когато в крайна сметка се укроти, принцесата забеляза тупналата на земята, вече свободна, птица. Тя замаяно мигаше с очи, големите й розови уши бяха клепнали, сивата й перушина бе разрошена и покрита със същата лепкава слуз, която я бе държала в плен — но иначе изглеждаше невредима.

Тарина отиде до нея с няколко широки крачки, вдигна я от земята и започна да я почиства. В знак на благодарност получи няколко следи от нокти и клъвване с острия клюн, а пилето изхвърча от ръцете й и кацна на един нисък клон в началото на гората. Тя се изправи, погледна със съжаление издраните си ръце и се накани да продължи пътя си, но ниското му глухо бухане я накара да се обърне отново. После разтърка очи, убедена, че й се е привидяло — сторило й се бе, че й намигва. А когато свали длани от лицето си, мярна само отдалечаващата се опашка на птицеприлепа. Пук се стрелна покрай нея, подскочи няколко пъти към клончето, на което бе кацнал бившият пленник допреди секунди, след което приседна на задните си лапи и отчаяно зави. Тя отиде до него и го потупа по главата:

— Спокойно де, спокойно! Какво толкова е станало? Да не ти беше приятел?

Остро излайване изрази несъгласието му и с насочена нагоре муцуна Пук й се сопна:

— Не др-р-рънка гр-рупости! Ей там, гр-р, свали!

Чак сега тя забеляза воала, който леко се полюшваше сред клоните. Посегна и внимателно откачи тънката като паяжина материя с цвят на лунна светлина и възхитено се загледа във фината бродерия — хора, замъци, животни и птици, каквито никога досега не бе виждала.

— Изр-работено от феи тъкачи — изгъгна плъхокучето. — Може да напр-р-рави др-рехи за всички хор-ра и няма да свър-рши… Пр-рощален подар-р-рък.

— Ах! — успя да възкликне само тя и внимателно сгъна и прибра воала. За разлика от предишните благодарствени дарове, този поне бе красив. Посегна да се качи на гърба на Пук, но той отскочи и изръмжа:

— Не забр-равя зъба! Пър-рво зъба!