Иван Димитров - Мечове в леда(Антология на съвременното българско фентъзи)

Тя въздъхна, но се подчини. Изтегли забития дълбоко зъб — наложи й се да се подпре с един крак на ствола и да дърпа с всички сили — след което бързо се отдалечи с чувство на облекчение, че дървото не показва никакви признаци на живот.

— Сега вече ще тръгваме ли?

Той не отвърна, само се приведе, за да й е по-удобно, а после се запромъква през сгъстяващата се гора. Ставаше все по-тъмно и Тарина се зачуди как ли вижда пътя, но не посмя да го попита. Изкачваха се, но светлината намаляваше, не се виждаха вече и поляни. Едни и същи черни, сякаш обгорели дървета — само дето сега всичките й изглеждаха живи. Усещането, че я наблюдават, се засили… на няколко пъти й се стори, че мярва проблясването на яркочервени очи край себе си, но прехапа език и премълча. Под нея Пук започваше да показва признаци на умора — задъхваше се и стъпките му ставаха по-несигурни. Наклонът ставаше все по-стръмен, клоните — все по-ниски. Пук избоботи нещо, което й заприлича на „Още малко, още малко, гр-р-р!“.

Най-накрая, с едно последно усилие, той изскочи на открито. Намираха се на остър, скалист връх, чийто тъмносив цвят се сливаше с цвета на небето. Тарина си помисли, че нощта най-сетне настъпва, макар да не виждаше нито една звезда и не можеше да е сигурна. Току до тях лъщеше гладката повърхност на замръзналата река. Поточе, всъщност — на това място тя бе толкова тясна, че можеше да я прескочи без усилие. Стори й се, че чува бълбукането на водата под леда и сърцето й малко се отпусна. Слезе и тръгна към източника на звука.

— Пук дотук — сепна я внезапно ниският глас на горския дух. — Пр-родължава сама. Защо не даде подар-ръците? Няма да тр-рябват повече!

А после се разля тих гърлен лай, който, незнайно защо, й прозвуча като кикот. Като че й казваше, че няма да има възможност да ги използва след срещата си със змея. Потрепери.

Канеше се да му откаже, после обаче размисли. Върна се и му подаде двете вързопчета.

— Ще задържа воала, харесва ми. Ако искаш и него, ела с мен!

Плъхокучето не отвърна нищо, но не я и последва, когато тръгна по течението на потока. Може би си въобразяваше, но й се стори, че вижда съжаление в червения му поглед.

Разтърси рамене и продължи напред, без да се обръща. Шумът, който приличаше на ромолене на вода, се усилваше и скоро тя започна да подтичва, обнадеждена. Почти веднага й се наложи да завие — потокът обикаляше склона на планината — и когато спря, за да си поеме дъх, пред очите й се разкри гледка, която нямаше да забрави до края на живота си.

Намираше се пред отвора на огромна пещера, зейнала като черна рана в сърцето на планината. От нея извираше — бързоструен и сребрист — ручеят, който в долината бе познат като Зелената река. След двайсетина разкрача обаче пътят му бе препречен с няколко огромни камъка, водата се разливаше на равната площадка пред входа на пещерата и образуваше малко езеро. Между камъните имаше пролука, от която потокът отново хукваше надолу, но почти веднага замръзваше. А насред вирчето в момента се плацикаше… един златист змей.

— Да си направи вана… — прошепна тя невярващо и пред погледа й се спусна червена пелена. — Да си направи вана, небеса!

Втурна се към него, без изобщо да помисли. За секунди се бе покатерила на най-високия камък и кресна право в ухото му:

— Ти… ти… ти… Долен гущер такъв!

Рефлексите й за пореден път я спасиха, този път от овъгляване. Случиха се няколко неща едновременно: стреснат от неочакваната й поява, змеят скочи на крака и избълва огнена струя в нейната посока; тя загуби равновесие, изпищя и цопна във водата; той се сепна още веднъж, дръпна се рязко, удари палеца на крака си и пльосна до нея, при което изплиска почти цялата вода от импровизираната си вана.

Малко по-късно тя с наслаждение дооглозгваше парче от ужасно вкусната си пилешка кълка (поне се надяваше да е пилешка) и отпиваше от резливото медночервено вино, каквото нямаха дори и в двореца. Изпитваше невероятно облекчение, защото — вместо да я направи на въгленче — той внимателно я бе измъкнал с нокът от водата. После я отнесе в пещерата, напали й огън да се изсуши и дори й предложи вечеря. Най-неочакваното от всичко обаче бе, че съсредоточено и търпеливо изслуша целия й объркан разказ.

— Значи си дошла да ме убиеш, така ли?

— Никого нямам намерение да уби… — изфъфли тя възмутено с пълна уста, но този път той не я остави да довърши:

— Защото, нали забеляза — нямам нищо общо с пресъхването на реката. Нито със замръзването й, впрочем. Признавам, че някога гонех и изпарявах облаци, за да си упражнявам мерника — но отдавна не го правя. Нито съм виновен за сушата, нито съм докарал зимата!