Иван Димитров: Мечове в леда(Антология на съвременното българско фентъзи)

— Така е — отвърна й Барно и отново надигна чашата. — Другото няма значение. На всичкото отгоре тя е и хубава…

Вгледа се за миг в портрета на принцесата, за която смяташе да се ожени, а после вдигна очи към майка си:

— Възхищавам ти се. Не се спираш пред нищо. Да ти налея ли?

С нарастваща тревога бе изслушала доклада на пратеника за изненадващото нападение. Само един удар и бяха понесли такива загуби… а врагът продължавал да напредва. Воините й се бяха оттеглили от граничното укрепление, но нямаха шансове да устоят. Прекалено голяма сила идваше срещу тях.

Не знаеше какво да прави. Предполагаше се, че тя бе наследничката на трона, че ще преведе народа и царството си през всички беди и тегоби, но всъщност бе напълно безпомощна. Чувстваше се недостойна да носи такава отговорност. Искаше й се да избяга и да се скрие.

Майчината длан нежно отметна косата от лицето й и после покри ръката й.

— Ще се справиш, момичето ми… само не губи вяра.

В този миг се разнесе сухият глас на Исха, която отсече:

— Време е да използваш и третия дар.

И Тарина си пое дълбоко въздух, събра сили и се изправи:

— Да вървим.

Стори й се, че стигнаха прекалено бързо, макар да им отне дни напрегната езда. Не разговаряха и почти не почиваха. Имаха цел и трябваше да я достигнат.

Когато обаче изправи малкия си отряд до оределите редици на войската си — и се вгледа в чуждата армия, която заемаше като черно море всичко отпреде й — се почувства като измамница. Сякаш нямаше право да бъде тук и да дава фалшива надежда на хората си, защото всъщност само чудо можеше да ги спаси. А тя не умееше да твори чудеса.

— Хвърли зъба, хвърли го с всичка сила колкото можеш по-надалеч! — прошушна в ухото й Исха, която бе неотлъчно до нея и сега продължаваше да я съветва.

Погледна я уплашено, но вече нямаше път за отстъпление. Нямаше какво друго да направи, освен да я послуша. И без това бяха обречени… поне не би могло да навреди.

Така че се засили и метна зъба към неголямото открито пространство, което делеше двете армии. А после вцепенена загледа полета му, удара в земята, при който той се разпиля на хиляди късчета. Въздъхна и на устните й запариха думите „Това беше“, когато чу приветствен възглас. Вдигна очи и стана свидетел на чудото, за което се бяха молили.

Защото парченцата не се изгубиха на земята; те паднаха като семена на нея и от тях се изправиха хиляди воини, въоръжени до зъби.

И когато ги видя да се строяват в боен ред, Тарина си позволи — поне за миг — да се почувства обнадеждена.

Отпърво враговете като че ли се уплашиха от неочакваната поява на такава бойна сила; след това обаче се престроиха и се впуснаха напред като тъмен прилив. Принцесата и хората й затаиха дъх и гледаха как…

Двете армии се сблъскаха и се отдръпнаха, после се разнесе неистов рев и отново се хвърлиха една към друга, смесиха се и започна сеч. Падаха по много и от двете страни… но изведнъж Тарина съзря нещо, което накара сърцето й да изтръпне от ужас. Защото много от воините зъби се строполяваха, преди да срещнат противника. Просто падаха като отсечени дървета, като покосени. И оставаха на земята — сгърчени почернели тела — досущ като житните стръкове, които бе оплаквала преди броени дни.

Не си беше научила урока, явно.

Вълшебството не действаше. Нито със зърното, нито сега, с родените от зъба войници.

Бяха обречени.

Фей се завъртя на пети и дългата й пола се развя. Във въздуха се разхвърчаха искри и стените на пещерата закънтяха от кикота й.

Искаха да измамят нея, вещицата на Северния вятър! Не се бе родил още горският дух, който би го направил успешно. И онова глупаво момиче, което се надяваше на чудото на магията…

Вдигна високо стъкленицата. Еликсирът на вечната младост и красота си струваше всичко, дори съюза с иначе безполезните, празноглави смъртни.

Недопустимо бе само Аяна да го притежава. Феята на лятото и без това си беше млада и хубава.

А пък смъртните… те щяха да си получат заслуженото. И кралицата, и противното й синче. А онази глупачка Тарина щеше да научи по трудния начин, че ако бъдат откраднати, вълшебните дарове губят свойствата си. Такава беше природата им.

Фей затанцува из пещерата от удоволствие при мисълта никога повече да не види танца на самодивите посред лято.

Спасиха се с бягство. Но вражеските пълчища ги следваха по петите и Тарина усещаше — не, знаеше — че не им остава много.