Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

— Вече осемнайсет години оттогава — отбеляза Абирам Торп. — Строят хората. Търсят нови земи. Понякога надалеч…

— Надалеч — потвърди с горчивина пасторът. — Понякога твърде далеч. Особено ако имат повод за това.

— Какво намеквате, преподобни?

Мадокс не отговори.

Видяха как носещата се по кавалерийски двуколка намали скорост, после спря. Франсис Флауърс се наведе и размени няколко думи с някого — царевицата им пречеше да видят с кого. После жената изсвири и се понесе в тръс към селището.

Те бързо достигнаха до събеседницата й, която се оказа момиче на около дванайсет години с кошница с царевични кочани. При вида им тя се спря, вдигна глава. Очите й бяха зелени като на Франсис Флауърс, и косите й имаха същия цвят. Дългите й къдрици се подаваха изпод периферията на сламената шапка.

— Какви ги говори тази Франсис — каза тя смело, местейки поглед от конник на конник. — Какво магаре? Тук има само коне. Не виждам никакво магаре. А ти индианец ли си?

Исмаил Сасамон леко кимна. Мадокс подкара коня си. Адам Стаутън леко позабави своя и започна да се движи крачка в крачка с момичето. Хенри Коруин направи същото. Както и Джейсън Ривет.

— Искате ли да ви взема на седлото, госпожице — предложи дърводелецът.

Момичето вдигна глава и раздвижи ноздри.

— Не. Много благодаря. И не съм никаква госпожица, а Верити Кларк.

— Ха! А аз си мислех, че Франсис Флауърс ти е майка. Приличаш на нея.

— Франсис ми е братовчедка, не ми е никаква майка. Тя няма деца. Но се старае както може. Във всеки удобен момент. Дори когато мъжът й, Арне Ленарт е на сечището, тя се качва на двуколката и отива при него. И правят бебе.

Дърводелецът се изкашля и замълча, вторачен в гривата на коня. Конетабълът внимателно се вглеждаше в девойката.

— Значи този швед се казва Ленарт — намръщи се той. — А братовчедка ти се казва Флауърс. Що за семейство е това?

— А?

— Братовчедка ти не носи фамилията на мъжа си.

— А защо трябва да я носи?

Коруин замълча. Но само за малко:

— А баща ти? Каква е фамилията му?

— Татко умря.

При реката, на обсипана с пера поляна, пасяха гъски. Оттатък ливадата, в сянката на кленовете, се виждаше гробище, заобиколено от ниска каменна ограда. Гробовете бяха много. Това веднага се набиваше на очи.

В самия край на селището, зад зелените огради, се строеше голяма сграда. Там се трудеха няколко души, до конниците достигаха удари на чук. Почти изпод копитата на сивушкото на пастор Мадокс изскочи червеникава котка и се понесе бързо към оградата.

— А вярно ли е, че в градовете има машини? — обади се изведнъж Верити Кларк.

— Какви машини?

— Които сами правят разни неща. И които имат колела.

— Карети? Вършачки? Водни чукове?

— Точно. И разни грамади, които се движат по релси.

— Да.

— О! Това е прекрасно!

— А как се чувства Джанет Харгрейвс? — Преподобният Мадокс се обърна в седлото и измери момичето с ястребов поглед.

— Кой?

— Джанет Харгрейвс. Онази чужда жена, която дойде при вас… наскоро. Тази с болния крак. Здрава ли е? Още ли я боли кракът?

Момичето го гледаше с широко отворена уста и още по-широко отворени очи. „Или е страшно хитра — помисли си Джейсън Ривет, — или наистина нищо не знае и нищо не е видяла, и хитростта на преподобния не доведе до нищо.“

Мадокс ядно стигна до същия извод, защото подкара коня си и престана да обръща внимание на момичето. Верити Кларк въздъхна шумно. Вървеше до коня на Джейсън, като подскачаше, и подпяваше.

Вече бяха съвсем близо до селището, толкова близо до строящия се дом, че към ударите от чукове се присъедини хрипливото пеене на трионите, а вятърът донесе острата миризма на прясно срязано борово дърво. Виждаха се дърводелците, бяха шестима. Адам Стаутън изгледа постройката с окото на специалист.

— Добра работа — оцени кратко. — Добре се справят.

— Личи си.

Когато видяха отряда, дърводелците прекъснаха работата си, а Джейсън Ривет въздъхна от смайване. Ако това не противоречеше на здравия разум, би могъл да се закълне, че пред него са неотдавна срещнатите дървосекачи от сечището, по някакво чудо прехвърлени тук. Със същите светли коси, със същите странни лица без бради и със светли вежди и ресници. Със същите безразлични, празни очи, в които не се забелязваше никаква реакция.

— Здравейте. Идваме от Уотъртаун. Ние сме поддръжници на краля и закона…

Мадокс млъкна. Беше разбрал, както и останалите, че разговорите с дърводелците са безсмислени.