Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

— Холандци — заяви уверено чичо Уилям. — Това са холандци. Или немци.

— Холандците обикновено знаят френски — отбеляза Мадокс. — Вие нали говорите френски, господин Стаутън?

— Къде ти — промърмори дърводелецът. — Едва-едва. Но добре, ще опитам… Мосю! Бонжур! Ну шерше ун… Една девойка… Значи фам… Ун фам, дето е избягала от призон… 161 161 Господине! Здравейте! Ние сме… Ние търсим… Една девойка. Значи жена. Една жена, дето е избягала от затвора. (развален фр.) — Б.пр.

— Попитайте ги от кое селище са — вметна пасторът.

— Вуле ву? Компри? Парле кел селище? Кел… 162 162 Искате ли? Разбирате ли? Кажете, кое селище? Кое… (развален фр.) — Б.пр. О, по дяволите! Не знам как се казва…

— Не би помогнало, дори и да знаеше, Стаутън — прекъсна го конетабъл Коруин. — Те не разбират нито дума. И работата не е във френския. Те просто са идиоти. Идиоти са и това е!

Джейсън Ривет можеше да се закълне, че светлите лица на дървосекачите изсветляха още повече, воднисто сините очи за миг оживяха. Най-високият отново размърда устни, сякаш повтаряше след конетабъла някоя позната дума. После се усмихна, показвайки красивите си бели зъби. Отново издаде няколко неразбираеми звуци. А после се обърна, замахна с брадвата и отсече поредния клон от поваления дънер. Останалите също се върнаха към заниманията си, изглежда, напълно забравяйки за дошлите от Уотъртаун добри християни и стражи на закона.

— Трудно е да не се съглася с вас, конетабле — изрече кисело Мадокс. — Тези хора несъмнено са слабоумни. „Блажени си нисшите духом, защото тяхно е царството небесно.“

— Първите, които срещаме от два дни — поклати глава Стаутън. — И да се окажат идиоти! Тяхно ще бъде царството небесно. За тях щастие, а за нас — каръщина. И сега какво да правим? Кого да питаме?

Дърводелецът гледаше Исмаил. Индианецът безмълвно, с лице почти толкова равнодушно, колкото и на дърварите, посочи водещия до сечището път, набразден от следи от каруци и копита. Абирам Троп подкара дорестата си кобила. Конетабълът и Мадокс го последваха. Чичото освободи спусъка на мускета си.

— Сигурно наблизо има селище — досети се Джейсън, приближавайки се до коня на дърводелеца. — Как мислите, господин Стаутън?

— А ти как мислиш, момче? Че тези са дошли от Бостън?

— Не ми се подигравайте. Аз само попитах. Нали казаха, че на запад от плантацията Пенакук няма селища.

— Казаха.

— И какво?

— Грешаха.

Джейсън Ривет се приведе към шията на коня, за да премине под един нисък боров клон.

— Господин Стаутън?

— Какво има още?

— Този скелет, дето беше прикован към дървото… А сега тези странни дървосекачи… Не ви ли е страх, че…

— Какво?

— Че това е магия? Нечисти сили?

— Не говори глупости, момче.

Поток препречи пътя им, но пътеката водеше право към брод, така че те с лекота преминаха през пясъчното дъно, без дори да намокрят стремената си. Веднага след брода дърветата оредяваха — скоро излязоха от гората и отъпканата пътека зави и продължи да се точи по периферията й. Излязоха на голяма, зелена ливада, обляна в слънце, миришеща на сено, което беше събрано на няколко купи. Исмаил Сасамон се спря, изкашля се, посочи с ръка. Напълно излишно — гледката вече беше пред погледа на всички.

До една от купите, почти съборена, стоеше строен пъстър жребец, впрегнат в доста олющена зелена двуколка. Никой от отряда не беше успял да каже нито дума или поне да направи жест на учудване, когато от сламата изскочи като изплашен елен светлокос мъж, гол до кръста. Без да губи нито миг, без дори да се огледа, той хукна да бяга, ловко прескачайки магарешките бодили и купчините слама; при това изобщо не му пречеха широките панталони, които той придържаше с ръце. И все пак панталоните постоянно се смъкваха, и преди беглецът да достигне тъмната стена на гората, на няколко пъти лъсна белият му задник, рязко контрастиращ със загорелия му гръб.

— Дяволите да ме вземат… — започна Адам Стаутън и млъкна, виждайки как от купата се надига втора фигура, този път на жена.

Джейсън Ривет преглътна и отвори уста.

Абирам Торп изсумтя, дърводелецът го подкрепи, чичото се изкикоти. Преподобният Мадокс се обърна в седлото и ги изгледа яростно.

— Като животни — процеди той. — Обзети от похот и потънали в грях като говеда. Няма нищо смешно, господин Хопууд. Какво се кикотите, господин Стаутън? Това е не само наглост и разврат, но и нарушаване на закона. Господин конетабъл Коруин…