Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

— Какво значи няма? — намръщи се Абирам Торп. — И къде са се дянали? Огледа ли както трябва, Исмаил?

— Няма следи.

— Няма следи — повтори след продължителната тишина Адам Стаутън. — В такъв случай накъде да вървим? Какво ще наредите, преподобни? Конетабле? И ти, Исмаил? Тук не се интересуват от мнението ти на индианец и не се съобразяват с него. Но аз, по дяволите, с удоволствие бих го узнал.

Индианецът го погледна, а лицето му беше като на изсечена от дърво кукла.

— Накъде ще наредиш да вървим? — повтори дърводелецът, дори без да се опитва да скрива насмешката си.

— Нататък, накъдето са секачите. — Лицето на Исмаил все така не изразяваше нищо. — Чуват се секачи. Наблизо има сечище.

Мълчаливо, без дори да чака команди, отрядът се озова върху седлата. Исмаил се понесе напред, останалите подир него — толкова бързо, колкото позволяваше гората. Отпред бяха Абирам Торп, вече приготвящ мускета си, и конетабъл Коруин. Джейсън Ривет беше най-отзад. Вече го бяха научили да си знае мястото.

— Интересно — промърмори яздещият пред него Адам Стаутън, — кой ли шета тук, насред пустошта? Нещо не съм чувал за селища на запад от Уорчестър и плантацията Пенакук.

Уилям Хопууд не отговори, зает с проверката на състоянието на пистолета и рязаната си пушка. Джейсън Ривет знаеше, че чичо му умее да борави с оръжията. Всички знаеха това. Само по тази причина бяха взели чичото в отряда. Уилям Хопууд имаше славата — ако това беше точното определение — на убиец. Всички знаеха, че на младини е ловувал в горите пенобскоти, пекоти и нашуи, че е преследвал сенеки и мохоки, че има колекция от скалпове. Както твърдяха недоброжелателите, предимно женски.

Преподобният Мадокс, разтревожен от скърцането на кремъковия механизъм, се обърна назад. И на него му беше известно ширещото се мнение за чичото. И също беше забелязал как от сънлив и безразличен към всичко ленивец Уилям Хопууд се беше превърнал в хищник с пламнал поглед.

— Стреляйте само по команда, мистър Хопууд — изсъска той. — По команда, не по-рано. Разбрахте ли?

Движеха се нагоре по течението, лавирайки между струпванията от сасафраси и сумакови храсти. Скоро и нетренираният слух на Джейсън долови съпровожданите от ехо удари на няколко брадви. А малко по-късно рязък трясък и съвсем близкото хрущене на чупещи се клони известиха за резултатите от усилията на дървосекачите. След минута отрядът от Уотъртаун излезе на сечището. Заблестяха отсечени дървета и стърготини. Замириса на смола.

Дърварите бяха шестима. Трима сечаха клоните от повалените борове. Двама търкаляха към края на поляната големи дънери, умело управлявайки впряг от два ниски и набити космати коня. Последният, който беше най-близо, събираше клоните и ги подреждаше на купчини.

Когато видяха отряда, дървосекачите застинаха, Джейсън забеляза, че всички имат еднакви светли коси и някак странни лица.

— Не се бойте, хора! — извика Мадокс, като леко разтвори мантията си, за да се видят сребърните ресни, с които беше обшита обърнатата яка на свещеника. — Ние сме добри християни, поддръжници на краля, реда и закона.

Дърварите не изглеждаха изплашени. Наистина, бяха ги сварили неподготвени, но не успяха да ги изплашат. Те несъмнено бяха виждали и мускети, и пушки с къси цеви, и пистолети, но върху широките им, наподобяващи месечини лица, не се появи и сянка на страх. Тези широки лица — Джейсън Ривет вече беше разбрал, че изглеждат странни заради липсата на бради и заради неестествено светлите вежди и ресници — не изразяваха нищо, освен абсолютно безразличие.

— Ние сме християни и стражи на закона — повтори преподобният, докато се надигаше в седлото и оглеждаше сечището. — Идваме от Уотъртаун, окръг Мидълсекс. Преследваме избягал от затвора престъпник, осъден от законния съд на Колонията в Масачузетския залив.

— Този престъпник е жена — добави конетабъл Коруин. — Млада светлокоса жена. Да сте виждали такава?

Дървосекачите го гледаха така, сякаш е прозрачен. Сякаш изобщо не разбираха думите. Сякаш изобщо не ги чуваха. Този, който се намираше най-близо, се извърна и спокойно продължи да събира клоните, сякаш нищо не е станало.

— Какво, не разбирате ли? — избухна Коруин. — Или се правите, че не разбирате?

Единият от дървосекачите, най-високият, прехвърли брадвата си от едната ръка в другата, отвори уста и няколко пъти раздвижи устни, съвсем като риба. После изрече нещо абсолютно неразбираемо.