Анджей Сапковски: Меч на съдбата

— Няма да излезе оттам, казвам ви! — рече пъпчивият, клатейки уверено глава. — Вече час и четвърт, откакто влезе. Свършено е с него.

Жителите на града, скупчени сред руините, мълчаха, загледани в зеещия черен отвор — затрупания с камъни вход на подземието. Дебелакът с жълта салтамарка пристъпи от крак на крак, изкашля се, свали от главата си измачканата шапка, изтри потта от редките си вежди и каза:

— Ще почакаме още.

— Че защо? — изсумтя пъпчивият. — Там, в подземието, има василиск, забравихте ли, кмете? Който влезе там — изчезва. Малко ли хора загинаха? Защо да чакаме още?

— Нали сме се договорили? — промърмори неуверено дебелият. — Как така?

— С живия сте се договорили, кмете — обади се спътникът на пъпчивия — гигант с кожена престилка на касапин. — А сега той е мъртъв. Ясно е като бял ден. От самото начало беше ясно, че отива на смърт, като другите преди него. Даже и огледало не взе, отиде само с меч. А без огледало не можеш да убиеш василиск, всеки го знае.

— Спестихте някой и друг грош, кмете — добави пъпчивият. — Защото сега няма на кого да платите за василиска. Идете си спокойно вкъщи, а ние ще вземем коня и вещите на магьосника, да не пропаднат така.

— Аха — каза касапинът. — Хубава кобила, а и дисагите са добре натъпкани. Ще погледнем какво има вътре.

— Как така? Редно ли е?

— Мълчете, кмете, и не се бъркайте, да не си изпросите някоя цицина — предупреди го пъпчивият.

— Хубава кобила — повтори касапинът.

— Остави коня на мира, драги.

Касапинът се обърна бавно към непознатия, който излезе иззад срутената стена зад гърбовете на хората, струпали се около входа на подземието.

Непознатият имаше гъста къдрава кестенява коса, кафява туника върху памучния кафтан и високи ботуши за езда. И не носеше никакво оръжие.

— Дръпни се от коня! — повтори той, като се усмихваше заядливо. — Как така? Чужд кон, чужди дисаги, а ти си ги зяпнал с гурелясалите си очи и протягаш към тях мърлявата си лапа? Бива ли така?

Пъпчивият бавно бръкна в пазвата на връхната си дреха, поглеждайки към касапина. Онзи кимна към събралите се. Излязоха още двамина — яки, късо подстригани. И двамата държаха тояги — от онези, с които в кланиците зашеметяват животните.

— Кой си ти — попита пъпчивият, без да измъква ръка от пазвата си, — че да ни казваш кое е редно и кое — не?

— Не е твоя работа, драги.

— Не носиш оръжие.

— Вярно е — усмихна се още по-заядливо непознатият. — Не нося.

— Това не е хубаво. — Пъпчивият измъкна от пазвата си дълъг нож. — Даже хич не е хубаво, че не носиш.

Касапинът също измъкна нож, дълъг като малка сабя. Онези двамата пристъпиха напред, вдигайки тоягите.

— Няма нужда да нося — рече непознатият, без да се помръдва от мястото си. — Моето оръжие върви подире ми.

Иззад руините с лека и уверена походка излязоха две девойки. Тълпата веднага се разпръсна, отстъпи назад и оредя.

Девойките се усмихваха, зъбите им проблясваха; бяха примижали, а между ъгълчетата на очите им и ушите им бяха татуирани широки сини ивици. Мускулите на здравите им бедра играеха под кожата от рис. Играеха и мускулите на голите им ръце над ръкавиците от броня. Зад гърбовете им, също прикрити с брони, стърчаха дръжките на саби.

Пъпчивият приклекна бавно и пусна ножа на земята.

От дупката в развалините се разнесе грохот от падащи камъни и след малко от тъмнината се подадоха две длани, които се вкопчиха в назъбения ръб на стената. Подир тях се появи и глава с бели напрашени коси, после бледо лице и ръкохватка на меч, стърчаща над рамото. Тълпата зашумя.

Приведен, белокосият издърпа от дупката странно същество, покрито с прах и омазано с кръв. Хвана го за дългата гущерова опашка и безмълвно го хвърли в краката на дебелия кмет. Той отскочи и се спъна в една отломка от стената. Не откъсваше поглед от извития птичи клюн, ципестите криле и покритите с люспи лапи, от изпъкналия подгушник, някога карминов, сега — мръсночервен, и от стъклените хлътнали очи.

— Ето го василиска — рече белокосият, докато изтупваше прахта от панталоните си. — Както се бяхме договорили. Ще благоволите ли да ми дадете моите двеста линтара? Истински линтари, плитко изсечени. Ще проверя, предупреждавам.

Кметът измъкна кесията си с треперещи ръце. Белокосият се огледа и задържа за миг поглед върху пъпчивия и лежащия в краката му нож. После се взря в мъжа с кафявата туника и жените с кожи от рис.