Анджей Сапковски: Господарката на езерото (том 1)

Езерото беше омагьосано. Нямаше никакво съмнение в това.

Първо, то се намираше до входа на омагьосаната долина Кум Пука — загадъчна долина, вечно обвита в мъгла, известна с вълшебствата и магическите си явления.

Второ, достатъчен беше само един поглед.

Водната повърхност беше дълбоко и непроницаемо синя — като шлифован сапфир. Беше гладка като огледало — до такава степен, че отраженията в нея на върховете на планинския масив И Уидва изглеждаха по-красиво от самите върхове. Откъм езерото повяваше студен ободряващ вятър, а величествената тишина, не се нарушаваше от нищо, дори от плясъка на риби или крясъци на водни птици.

Рицарят внезапно излезе от съзерцанието. Но вместо да продължи да язди към хребета на хълма, насочи коня надолу, към езерото. Сякаш бе привлечен от магическата мощ на вълшебството, дремещо там, долу, на дъното, в бездната на водите. Конят стъпваше боязливо по ситните камъчета, с тихо пръхтене, давайки да се разбере, че и той усеща магическата аура.

Когато се спусна до долу, до самия бряг, рицарят слезе от коня и го поведе за юздата. Приближи се до края на водата, където сред цветните камъчета си играеха малки вълни.

Клекна, скърцайки с ризницата си. Подплашвайки дребните рибки, загреба вода в събраните си длани. Изпи я бавно и внимателно — от леденостудената вода устните и езикът му изтръпваха, болка пробождаше зъбите му.

Когато отново загреба от водата, до него долетя звук, носещ се по повърхността на езерото. Той вдигна глава. Конят изпръхтя, сякаш потвърждавайки, че и той е чул.

Рицарят наостри уши. Не, не му се беше сторило. Чуваше някой да пее. Жена. Или по-скоро — девойка.

Както всеки друг рицар, и този беше възпитан със стиховете на бардовете и рицарските романи. В девет от десет случая пеенето или стоновете на девойките бяха примамки; насочилите се към гласовете рицари редовно попадаха в капани. Нерядко смъртоносни.

Но любопитството надделя. В края на краищата рицарят беше само на деветнайсет години. Той беше страшно смел и изключително лекомислен. Славеше се с първото и беше прочут с второто.

Провери дали мечът се движи добре в ножницата, след което поведе коня по брега в посоката, от която се носеше пеенето. Не се наложи да ходи далеч.

Брегът беше осеян с големи скали, донесени от ледници — тъмни, полирани до блясък, сякаш играчки на великани, небрежно нахвърляни или забравени след приключване на играта. Някои от скалите лежаха във водите на езерото, чернееха се под прозрачната повърхност. Други се подаваха над водата, наподобяващи гърбове на левиатани и вълните ги отмиваха. Но повечето от скалите лежаха на брега — от плажната ивица до гората. Част от тях бяха заровени в пясъка, подавайки се само частично, и можеха да се правят единствено догадки за това какви са истинските им размери.

Пеенето, което дочуваше рицарят, се носеше точно иззад тези крайбрежни скали. А девойката, която пееше, не се виждаше. Рицарят дръпна коня, придържайки го за мундщука, за да не цвили и да не пръхти.

Дрехите на девойката лежаха на една скала, потопена във водата и плоска като маса. Самата девойка, гола, потопена до кръста, се къпеше, пляскайки във водата и припявайки. Рицарят не разбираше думите.

И в това нямаше нищо чудно.

Девойката — той можеше да си заложи главата — не беше човек от плът и кръв. За това свидетелстваха слабото й тяло, странният цвят на косите, гласът й. Рицарят беше сигурен, че ако тя се обърне, той ще види огромни бадемови очи. И ако девойката отметне пепелявите си коси, под тях със сигурност ще се покажат уши с остри върхове.

Да, това беше обитателка на Faërie . Вълшебница. Една от Tylwyth Teg . От онези, които пиктите и ирландците наричаха Daoine Sidhe , Народа на хълмовете. Една от онези, които саксите наричаха елфи.

Девойката за миг престана да подпява, потопи се до шията във водата, закашля се и започна да ругае със съвсем обикновени думи. Но рицарят не се подлъга по това. Както е добре известно, вълшебниците могат да ругаят по човешки. Нерядко — по-цветисто и от каруцар. И много често ругатните им са встъпление към някой от злонамерените им номера, по които много си падаха вълшебниците — например увеличаване на носа на някого до големината на краставица или намаляване на мъжествеността му до размерите на бобено зърно.