Анджей Сапковски: Време на презрение

За да можеш да си изкарваш прехраната като конен куриер, казваше редовно Аплегат на постъпващите на работа младоци, са необходими две неща — златна глава и железен задник.

Златната глава е необходима, поучаваше Аплегат младите куриери, тъй като под дрехите, в привързаната към голите гърди плоска кожена кесия, куриерът носи само съобщения с по-малка важност, които без опасения могат да бъдат поверени на ненадеждните хартия или пергамент. Истински важните, секретните вести, от които зависи много, куриерът трябва да запомни и да ги повтори пред когото трябва. Дума по дума — а понякога тези думи не са лесни. Те са трудни и за изговаряне, не само за запомняне. А за да ги запомниш и да ги повториш без грешка, трябва да имаш наистина златна глава.

А какво е преимуществото на железния задник, хе, това всеки куриер бързо го изпитва сам. Когато му се наложи да прекара върху седлото три дни и три нощи и да се друса сто или двеста мили по пътищата, а понякога, ако се наложи — и по местности без пътища. Е, естествено, без да седи непрекъснато върху седлото, а и да слиза да отпочива от време на време. Защото човекът може да е много издръжлив, но конят — не чак толкова. И когато след почивката трябва да се качиш отново на коня, ти се струва, че задникът ти крещи: „Помощ, убиват ме!“.

„А на кого са му притрябвали в наши дни конни куриери, господин Аплегат“, чудят се понякога младоците. Например никой не може да достигне от Венгерберг до Визима за по-малко от четири или пет дни, дори и да язди най-бързия бегач. А колко време ще отнеме на един магьосник от Венгерберг, за да изпрати магическо известие на магьосник във Визима? Половин час, ако не и още по-малко. Конят на куриера може да окуцее. Куриерът може да бъде убит от разбойници или от „катериците“, може да бъде разкъсан от вълци или грифони. Имало е куриер, няма куриер. А вестта на магьосника винаги ще достигне до получателя си, няма да обърка пътя, няма да закъснее или да се изгуби. За какво са куриерите, щом навсякъде има магьосници, във всеки кралски двор? Куриерите вече са ненужни, господин Аплегат.

Известно време Аплегат също мислеше, че никой няма нужда от него. Беше трийсет и шест годишен, нисък, но силен и жилав, работата не го плашеше, и, разбира се, имаше златна глава. Можеше да си намери друга работа, за да изхранва себе си и жена си, и да спести някой грош за зестри на двете си все още неомъжени дъщери, както и да продължи да помага на вече омъжената си щерка, на чийто мъж, абсолютен карък, постоянно не му вървеше. Но Аплегат не искаше друга работа и не можеше да си представи да работи нещо друго. Той беше кралски конен куриер.

И изведнъж, след дълъг период на забрава и унизително бездействие, Аплегат отново стана потребен. По пътищата и горските пътеки отново загърмяха копита. Както едно време, куриерите започнаха отново да яздят из страната, разнасяйки известия от замък на замък.

Аплегат знаеше защо е така. Виждаше много, а чуваше още повече. От него се искаше веднага да изтрива от паметта си предадените известия, да ги забравя така, че да не може да си ги припомни дори когато го изтезават. Но Аплегат помнеше. И знаеше защо кралете изведнъж са престанали да общуват помежду си с помощта на магии. Съобщенията, които пренасяха куриерите, трябваше да останат тайна за магьосниците. Кралете изведнъж престанаха да се доверяват на маговете и престанаха да им поверяват тайните си.