Анджей Сапковски - Време на презрение

Идващи от юг търговци разказваха, че в Темерия, сред цинтрийските емигранти, събрани под знамената на маршал Висегерд, царели мъка и траур. Защото се потвърдила страшната новина за смъртта на Лъвчето, принцеса Цирила, последната от рода на кралица Каланте, Лъвицата от Цинтра.

Носеха се и някои още по-страшни и зловещи слухове. Например, че в няколко села в околностите на Алдерсберг кравите изведнъж са започнали да дават кръв вместо мляко, а на разсъмване в мъглата се виждала Девицата Мора, предвестница на ужасна гибел. В Бруге, в района на гората Брокилон, където е забраненото кралство на горските дриади, се е появил Дивия лов, галопиращо по небето шествие от привидения, а всички знаят, че Дивия лов предвещава война. А от нос Бремерворд са забелязали призрачен кораб, на чиято палуба имало привидение — черен рицар с шлем, украсен с крилете на хищна птица…

Куриерът престана да слуша по-нататък — той беше твърде изморен. Отиде в общата спалня, просна се върху леглото си и заспа като пън.

Стана на разсъмване. Когато излезе на двора, се учуди — оказа се, че не е първият, който възнамерява да отпътува, а това рядко се случваше. При кладенеца стоеше оседлан вран жребец, а до него, при коритото, жена с мъжки дрехи миеше ръцете си. Когато чу стъпките на Аплегат, тя се обърна и с мокри длани събра и отметна буйните си черни коси. Куриерът се поклони. Жената леко кимна.

Когато влезе в конюшнята, за малко да се сблъска с второ ранобудно птиче — млада девойка с кадифена шапчица, която точно в момента извеждаше петниста кобила. Девойката разтъркваше очите си и се прозяваше, облягайки се на хълбока на коня.

— Олеле — промърмори тя, докато минаваше покрай куриера, — сигурно ще заспя върху коня… Ще си заспя като нищо… Уаааа…

— Прохладата ще те ободри, когато пришпориш кобилката — изрече учтиво Аплегат, докато сваляше седлото си от гредата. — Лек път, млада госпожице.

Девойката се обърна и го изгледа така, сякаш го виждаше за първи път. Очите й бяха огромни и зелени като изумруди. Аплегат наметна чула върху коня си.

— Пожелавам ви лек път — повтори той. Обикновено не беше многословен или словоохотлив, но сега изпитваше потребност да побъбри с ближния, дори това да бе най-обикновена сънена сополанка. Може би причината за това бяха дългите самотни дни по пътищата или защото сополанката приличаше мъничко на средната му дъщеря. — Нека боговете ви пазят от нещастия и неприятни приключения — добави той. — Че сте само две, и при това — жени… А сега времената са лоши. Навсякъде по пътищата дебнат опасности…

Девойката отвори широко зелените си очи. Куриерът почувства студ върху раменете си, побиха го тръпки.

— Опасност… — изрече изведнъж девойката със странен, променен глас. — Опасността е тиха. Не чуваш как долита със сивите си пера. Сънувах нещо. Пясък… Пясъкът беше нагорещен от слънцето…

— Какво? — застина Аплегат, притиснал седлото към корема си. — Какво говорите, госпожице? Какъв пясък?

Девойката потрепна, разтърка лицето си. Петнистата кобила разтърси глава.

— Цири! — извика рязко чернокосата жена от двора, докато оправяше подпръга и дисагите на врания кон. — Побързай!

Девойката се прозина, гледайки в Аплегат, и примигна, създавайки впечатление, че е учудена от присъствието му в конюшнята. Куриерът мълчеше.

— Цири — повтори жената. — Да не заспа?

— Идвам, госпожо Йенефер!

Когато Аплегат най-накрая оседла коня си и го изкара на двора, вече нямаше и следа от жената и девойката. Някакъв петел изкукурига провлачено и хрипливо, разлая се куче, сред дърветата се обади кукувица. Куриерът скочи върху седлото. Изведнъж си спомни за зелените очи на сънената девойка и за странните й думи. Тиха опасност? Сиви пера? Горещ пясък? Помисли си, че момичето сигурно не е съвсем наред с разсъдъка. Сега се срещаха мнозина такива — побъркани девойчета, насилени по време на войната от мародери или от други скитници… Да, определено беше чалната. А може би просто още беше полузаспала, не бе успяла да се събуди напълно? Какви ли неща не говорят хората при събуждане, когато все още са между съня и реалността…

Отново го побиха тръпки и почувства болка между лопатките си. Помасажира раменете си с юмрук.

Веднага щом се озова на мариборския път, пришпори коня и се понесе в галоп. Трябваше да бърза.

Куриерът не почива дълго в Марибор — денят още не беше свършил, когато вятърът отново засвири в ушите му. Новият кон — сив жребец от мариборските конюшни, се движеше енергично, изпънал шия, и размахваше опашка. Край пътя се мяркаха върби. Аплегат усещаше до гърдите си кесията с дипломатическата поща. Задните части го боляха.