Анджей Сапковски - Време на презрение

— Стига си се отвличал — прекъсна го старецът, — разказвай какво видя.

— Аз пазих коня на вещера — похвали се момчето. — Кафява кобила с бяло петно.

— Да върви по дяволите кобилата! Как вещерът уби чудовището — видя ли?

— Ъъъ… — заекна момчето. — Не видях… Избутаха ме назад. Всички започнаха да крещят и конете се уплашиха, и тогава…

— Разправях аз — изрече старецът с презрение, — че нищо не е видял сополанкото.

— Видях вещера, когато се връщаше! — наежи се момчето. — А комендантът, който наблюдаваше всичко, пребледня и каза тихо на войниците, че това са магии или елфически трикове и че обикновените хора не могат да боравят толкова бързо с меча… Вещерът си взе парите от търговците, яхна кобилата и си тръгна.

— Хм… — промърмори Аплегат. — Накъде тръгна? По пътя към Карерас? Ако е нататък, може да го догоня. Поне да го зърна.

— Не — каза момчето. — На кръстопътя зави към Дориан. Много бързаше.

Вещерът рядко сънуваше, а дори и това да се случеше, никога не помнеше сънищата си, след като се събуди. Дори и кошмарите — а обикновено сънищата му бяха кошмари.

И сега сънува кошмар, но този път си спомняше поне фрагмент от него. От вихъра на някакви неясни, внушаващи тревога фигури, странни, зловещи сцени и непонятни, но ужасяващи думи и звуци, внезапно се открои ясен и чист образ. Цири. Не такава, каквато я помнеше от Каер Морхен. Пепелявите й коси, които се развяваха, докато се носеше в галоп, бяха по-дълги — като тогава, при първата им среща в Брокилон. Докато тя преминаваше покрай него, той понечи да извика, но не можа да издаде нито звук. Искаше да се втурне след нея, но имаше усещането, че е потопен до кръста в застинала смола. А Цири, изглежда, не го виждаше, и галопираше нататък, в нощта, сред уродливи елхи и върби, размахващи клони като живи. Гералт видя, че я преследват. След нея се носеше вран кон, ездачът му беше с черни доспехи и шлем, украсен с крилете на хищна птица.

Гералт не можеше нито да се помръдне, нито да извика. Можеше само да гледа как крилатият рицар я догонва, хваща я за косите, сваля я от седлото и галопира нататък, влачейки я след себе си. Можеше само да гледа как лицето на Цири посинява от болка, а от устата й се изтръгва беззвучен вик. „Събуди се! — каза си той, неспособен да понесе кошмара. — Събуди се! Събуди се веднага!“

И се събуди.

Лежа дълго време неподвижно, припомняйки си съня. После стана. Измъкна изпод възглавницата кесията си и бързо преброи десеткроновите монети. Сто и петдесет за вчерашната мантикора. Петдесет за мъглака, който беше убил по поръчение на кмета на едно село под Карерас. И петдесет за върколака, срещу когото го бяха изпратили заселниците от Бурдорф.

Петдесет за върколак. Доста, като се има предвид, че работата беше лека. Върколакът не се защитаваше. Преследван в пещера без изход, той беше паднал на колене, очаквайки удара на меча. На вещера му беше мъчно за него.

Но парите му трябваха.

Не мина и час и Гералт вече крачеше по улиците на град Дориан, търсейки една позната пресечка и една позната табелка.

Надписът на табелката гласеше: „Кодрингер и Фен, консултации и правни услуги“. Гералт знаеше много добре, че това, което вършеха Кодрингер и Фен, по принцип имаше малко общо с правото, и самите партньори имаха множество причини да избягват каквито и да било контакти както със закона, така и с неговите представители. Вещерът дълбоко се съмняваше, че и клиентите, посещаващи кантората, знаеха какво означава думата „консултации“.

На долния етаж на сградата нямаше вход, само солидно залостени порти, вероятно водещи до плевня или конюшня. За да се добере до входа, човек трябваше да заобиколи къщата откъм задната й страна, да влезе в мръсен, пълен с патици и кокошки двор, оттам да се качи по едни стълби, да премине през тесен балкон и през тъмен коридор. Едва тогава посетителят се озоваваше пред солидна, обкована махагонова врата с голямо месингово клепало във формата на лъвска глава.

Гералт почука и бързо отстъпи назад. Знаеше, че монтираният във вратата механизъм може да изстрелва от скрити в обкова отвори двайсетцалови 2 2 Цал — полска мярка за дължина, равна на 2,5 см. — Б.пр. железни игли. Теоретично иглите излитаха от вратата само в случай, че някой се опита да манипулира ключалката или когато Кодрингер или Фен натиснат спусковото устройство, но Гералт вече неведнъж се беше убеждавал, че не съществуват безпогрешни механизми и че всеки от тях понякога действа дори когато не би трябвало да действа. И обратното.