Анджей Сапковски - Време на презрение

— Какво ви прихваща! — започна леко да се нервира Аплегат. — Посеркото ли искате да ми покажете? Не ме интересува…

— Не бе! Чудовището! Убитото чудовище. Войниците го качват във фургон. Виждаш ли?

Аплегат се надигна в стремената. Въпреки спускащата се тъмнина и тълпата от любопитстващи успя да види как войниците вдигат огромното светлосиво туловище. Прилеповите криле и скорпионската опашка на чудовището се влачеха отпуснато по земята. Войниците извикаха в хор, вдигайки чудовището по-нависоко, и го стовариха върху една от каруците. Впрегнатите в каруцата коне, обезпокоени от вида и от смрадта на кръвта и мършата, зацвилиха и дръпнаха теглича.

— Не стойте! — извика на старците командващият войниците десетник. — Минавайте нататък! Не задръствайте пътя!

Дядото подкара мулетата, каруцата подскочи върху колелата си. Аплегат сръга коня с пети и се изравни с тях.

— Явно войниците са видели сметката на звяра?

— Къде ти — възрази старецът. — Откакто са дошли, войниците само тормозят хората и ругаят. Ту стой, ту тръгвай, ту това, ту онова. Но не изгаряха от нетърпение да се доближат до чудовището. Извикаха вещер.

— Вещер?

— Точно така — потвърди другият старец. — Някой си спомни, че е видял вещер в селото и изпратиха да го повикат. После той мина покрай нас. Имаше бели коси, противна физиономия и страховит меч на рамото. Не мина и час и някой отпред извика, че можем да тръгваме, защото вещерът е видял сметката на гадината. Тогава най-накрая се помръднахме напред и точно в тоя момент се появи ти, синко.

— Ха! — изрече Аплегат замислено. — От колко години се нося по пътищата, а още не съм попадал на вещер. Някой видя ли как се е справил с чудовището?

— Аз видях! — извика един юноша с разрошен перчем, приближавайки се от другата страна на каруцата. Яздеше без седло, като управляваше мършавата си кранта с помощта на юздата. — Всичко видях! Защото бях при войниците, най-отпред!

— Вижте го сополанкото — каза старецът, който управляваше каруцата. — Още има мляко около устата, а се прави на умен. Искаш ли да опиташ камшика?

— Оставете го, бащице — намеси се Аплегат. — Скоро ще стигнем кръстопътя, оттам ще тръгна към Карерас, и преди това искам да науча каква е тази работа с вещера. Разказвай, малкия.

— Ето как стана — заговори бързо момчето, яздейки успоредно на каруцата. — Този вещер дойде при военния комендант. Каза, че името му е Герант. Командирът отговори, че каквото и да му е името, по-добре да се хваща за работа. И му показа къде седи чудовището. Вещерът се приближи и заоглежда наоколо. Чудовището беше на сто крачки, а може и малко повече, но вещерът го зърна само отдалеч и веднага каза, че това е някаква изключително голяма мантикора, и ще го убие, ако получи двеста крони.

— Двеста крони? — задави се вторият старец. — Той какво, да не е полудял?

— И господин комендантът каза същото, само че малко по-грубо. А вещерът отговори, че толкова струва и че на него му е все едно, нека чудовището си седяло на пътя, ако ще и до края на света. Командирът отвърна, че няма да плати толкова, по-добре да почака докато тази твар си отлети сама. Тогава вещерът каза, че няма да отлети, защото е гадна и свирепа. А дори и да отлети, ще се върне, защото това е нейната ловна тера… терет… теретор…

— Стига си протакал, сополанко! — разсърди се първият старец, който безуспешно се опитваше да издуха носа си с пръсти, без да пуска юздата. — Разказвай какво стана!

— Че аз какво разправям? Вещерът рече, че чудовището няма да отлети, а цяла нощ ще яде убития рицар, защото нали той е в броня, трудно ще го изчовърка отвътре. В този момент се приближиха търговците и се заеха да се пазарят с вещера — така и така, щели да съберат сто крони и да му ги дадат. Вещерът отговори, че звярът се казва мантикора и е изключително опасен, така че могат да си заврат стоте крони в задниците, той нямало да си заложи главата за толкова. Като чу това, комендантът се вбеси и каза, че това им е работата на вещерите и на кучетата — да си залагат главите, и оприличи самия вещер със задник. Търговците явно се уплашиха да не би и вещерът да се разсърди и да си тръгне, затова се съгласиха на сто и петдесет крони. И вещерът извади меча си и тръгна по пътя, към мястото, където седеше чудовището. А комендантът направи знак против уроки подир него и каза, че не може да проумее защо по земята бродят такива адски изчадия. Един търговец му възрази, че вместо да преследва елфите из горите, ако войската гонеше страшилищата от пътищата, то нямаше да има нужда от вещери и че…