Анджей Сапковски - Време на презрение

Във вратата явно имаше някакво устройство за разпознаване на гостите, вероятно магическо. След като посетителят почукаше с клепалото, никога никой отвътре не питаше за нищо и не изискваше да му се отговори. Вратата се отваряше и на прага заставаше Кодрингер. Винаги Кодрингер, и никога — Фен.

— Здравей, Гералт — каза Кодрингер. — Влизай. Няма нужда така да се притискаш към нишата, демонтирах защитното устройство. Преди няколко дни нещо в него се развали. Започна да се включва от само себе си и надупчи един амбулантен търговец. Влизай смело. При мен ли идваш?

— Не. — Вещерът влезе в обширното, мрачно преддверие, в което, както винаги, се носеше котешка миризма. — Не при теб. При Фен.

Кодрингер се разсмя на висок глас, затвърждавайки подозрението на вещера, че Фен е изцяло митична фигура, служеща за замазване на очите на всякакви съдебни чиновници, служители на закона, събирачи на данъци и други омразни на Кодрингер личности.

Влязоха в кантората, в която беше по-светло, защото стаята се намираше на втория етаж и слънцето осветяваше снабдените със солидни решетки прозорци през по-голямата част от деня. Гералт седна в стола, предназначен за клиенти. Срещу него, в меко кресло зад дъбовото бюро, се настани Кодрингер — решилият да се титулува „адвокат“ човек, за когото нямаше нищо невъзможно. Ако някой имаше трудности, грижи, проблеми — отиваше при Кодрингер. И бързо се сдобиваше с доказателства за нечестност и злоупотреби на деловите си партньори. Или му отпускаха банков кредит без обезпечение и гаранции. Единствен от дълъг списък кредитори получаваше плащане от фирма, обявила фалит. Получаваше наследство, въпреки че богатият му чичо го е заплашвал, че няма да му остави пукната пара. Печелеше процес за наследство, защото дори най-близките роднини неочаквано оттегляха претенциите си. Синът му излизаше от затвора, освободен или заради неопровержими доказателства за невинността му, или поради липса на доказателства за вината му, а дори и да имаше улики против него, те изчезваха по тайнствен начин, а свидетелите един през друг се отказваха от вече дадените показания. Ухажващ дъщеря му зестрогонец изведнъж насочваше интереса си към друга девойка. Любовник на жена му или съблазнител на дъщеря му счупваше три от крайниците си в резултат на нещастен случай, в това число поне един горен. Заклет враг или друга много неприятна личност преставаше да вреди — най-често изчезваше безследно. Да, ако някой имаше проблеми, пътуваше до Дориан, отскачаше до фирмата „Кодрингер и Фен“ и чукаше на махагоновата врата. На прага заставаше „адвокатът“ Кодрингер, нисък и мършав, с прошарени коси и нездравата на вид кожа на човек, който рядко се показва на чист въздух. Кодрингер го канеше в кантората си, сядаше в креслото, вземаше в скута си големия черно-бял котарак и започваше да го гали. И двамата — Кодрингер и котаракът — измерваха клиента с неприятен, предизвикващ тревога поглед на жълто-зелените си очи.

— Получих писмото ти. — Кодрингер и котаракът отправиха жълто-зелените си погледи към вещера. — Посети ме също и Лютичето. Той мина през Дориан преди няколко седмици. Разказа ми това-онова за твоите тегоби. Но каза много малко неща. Твърде малко.

— Наистина ли? Изумяваш ме. Това е първият случай, поне известен на мен, в който Лютичето не е казал твърде много.

— Лютичето — Кодрингер не се усмихна — каза малко неща, защото знаеше малко. И каза по-малко, отколкото знаеше, просто защото ти си му забранил да говори за някои неща. Откъде това недоверие у теб? И то към колега?

Гералт демонстрира възмущение едва забележимо. Кодрингер се канеше да се направи, че не е забелязал, но не успя, защото котаракът забеляза. Той отвори широко очи, оголи белите си зъби и почти беззвучно изсъска.

— Не дразни котарака ми — каза адвокатът и се опита да успокои животното с галене. — Засегна те думата „колега“? Та това си е самата истина. Аз също съм вещер. Аз също избавям хората от чудовища и от чудовищни грижи. И също върша това срещу заплащане.

— Има някои разлики — промърмори Гералт, на фона на все още враждебния поглед, който котаракът му бе отправил.

— Има — съгласи се Кодрингер. — Ти си анахроничен вещер, а аз съм съвременен вещер, в крак с духа на времето. Затова скоро ти ще бъдеш безработен, а аз ще просперирам. На света няма да останат вампири, виверни, ендриаги и върколаци. А мерзавци ще има винаги.

— Но ти разрешаваш проблемите предимно на мерзавците, Кодрингер. Загазилите бедняци не могат да си позволят услугите ти.