Анджей Сапковски - Време на презрение

— И те отбиха ли се?

— И още как. И тогава специалистът, който вече те смяташе за свой клиент, им представи неопровержимо доказателство за това, че вещерът Гералт не е имал, няма и не може да има нищо общо с търсената принцеса. Защото специалистът намери свидетели за гибелта на принцеса Цирила, внучката на кралица Каланте и дъщерята на княгиня Павета. Цирила е умряла преди три години в лагера за бежанци в Ангрен. От дифтерия. Девойката страдала страшно преди смъртта си. Няма да повярваш, но темерийските агенти се просълзиха, докато слушаха моите очевидци.

— Аз също се просълзих. Доколкото разбирам, темерийските агенти не са могли или не са искали да ти предложат повече от двеста и петдесет крони?

— Твоят сарказъм кара сърцето ми да се къса, вещерю. Измъквам те от неприятна история, а ти, вместо да ми благодариш, гледаш да ме уязвиш.

— Благодаря и моля за извинение. Защо крал Фолтест е заповядал на агентите си да търсят Цири, Кодрингер? И какво им е наредено да направят, когато я намерят?

— Ама че си недосетлив. Разбира се, че им е наредено да я убият. Смятат я за претендентка за трона на Цинтра, а всъщност имат други планове.

— Тук нещо не се връзва, Кодрингер. Тронът на Цинтра изгоря заедно с кралския дворец, града и цялата страна. Сега там управлява Нилфгард. Фолтест знае добре това, останалите крале — също. Как може Цири да претендира за трон, който вече не съществува?

— Да вървим. — Кодрингер се изправи. — Нека да се опитаме заедно да намерим отговора на този въпрос. И същевременно ще ти докажа, че ти се доверявам… Мога ли да узная какво те заинтригува толкова в този портрет?

— Това, че е надупчен така, сякаш някой кълвач го е кълвал няколко сезона — отговори Гералт, гледайки картината в позлатена рамка, висяща на стената срещу бюрото на адвоката. — И това, че на него е изобразен изключителен идиот.

— Това е покойният ми баща. — Кодрингер леко се намръщи. — Да, изключителен идиот. Сложих портрета тук, за да ми бъде винаги пред очите. Да ми служи за предупреждение. Да вървим, вещерю.

Излязоха в преддверието. При вида на вещера котаракът, който лежеше насред килима и страстно лижеше извитата си под странен ъгъл задна лапа, незабавно избяга в тъмния коридор.

— Защо котките така не те обичат, Гералт? Това има ли нещо общо с…

— Да — отсече Гералт. — Има…

Махагоновият панел на стената безшумно се разтвори, откривайки таен проход. Кодрингер влезе пръв. Панелът, несъмнено задвижван магически, се затвори зад тях, но те не потънаха в тъмнина. От дълбините на тайния коридор струеше светлина.

В помещението на края на коридора беше прохладно и сухо, във въздуха се носеше тежката, задушлива миризма на прах и свещи.

— Ще се запознаеш с моя сътрудник, Гералт.

— С Фен? — усмихна се вещерът. — Не може да бъде.

— Може. Признай си — подозираше, че Фен не съществува, нали?

— Откъде накъде?

Между стигащите до ниския таван стелажи и полици с книги се разнесе скърцане, а след малко оттам излезе странно превозно средство. Това беше високо кресло, снабдено с колела. В креслото седеше дребосък с огромна глава върху непропорционално тесни рамене. Дребосъкът нямаше крака.

— Запознайте се — каза Кодрингер. — Яков Фен, учен правист, мой партньор и неоценим сътрудник. А това е нашият гост и клиент…

— … Вещерът Гералт от Ривия — довърши с усмивка сакатият. — Не беше трудно да се досетя. Работя по въпроса от няколко месеца. Последвайте ме, господа.

Те тръгнаха след проскърцващото кресло по лабиринта между стелажите, прегънали се под тежестта на томовете, на които би завидяла и университетската библиотека в Оксенфурт. Гералт предположи, че книгите са трупани от няколко поколения Кодрингерови и Фенови. Приятно му беше, че му оказват такова доверие, радваше се също така, че най-накрая се е запознал с Фен. Обаче не се съмняваше, че личността на учения правист, макар и абсолютно реална, беше отчасти и митична. Митичният Фен, несъмненото алтер его на Кодрингер, често беше забелязван в района, а прикованият към креслото учен правист вероятно никога не напускаше сградата.

Средата на стаята беше осветена особено добре, тук имаше ниска, достъпна за креслото на колела масичка, на която бяха натрупани купища книги, свитъци пергаменти и кожи, листа хартия, шишенца с мастило и туш, връзки пера и многобройни загадъчни принадлежности. Всъщност не всички бяха загадъчни. Гералт разпозна приспособления за фалшифициране на печати и диамантена шкурка за премахване на записи от официални документи. Насред масичката лежеше малък арбалет, който изстрелваше топчета, а до него, сложени върху кадифена тъкан, гледаха огромни увеличителни стъкла, изработени от шлифован планински кристал. Такива стъкла бяха рядкост и струваха цяло състояние.