Анджей Сапковски: Меч на съдбата

— Нищо. Но това трябва да се полее. Кръчмарю! Още една бъчонка!

— Какви ги говориш? Най-много халба!

— Две халби! — изрева Трите гарги. — Тея, трябва да изляза за минута.

Зериканката стана, вдигна сабята си от пейката и огледа разочаровано залата. Макар и по-рано няколко погледа да бяха проблеснали зловещо при вида на претъпканата кесия, никой не се реши да излезе след Борх, който тръгна към двора с олюляваща се походка. Тея сви рамене и излезе след работодателя си.

— Какво е истинското ти име? — попита Гералт останалата на масата Вея. А в отговор тя показа блестящите си зъби. Ризата й беше разкопчана почти до границите на възможното. Вещерът не се съмняваше, че това е поредната задявка със залата.

— Алвеяенерле.

— Хубаво е.

Беше сигурен, че зериканката ще свие устни за въздушна целувка и ще му намигне. И не сгреши.

— Вея?

— Хм?

— Защо пътувате с Борх? Вие, свободните жени-воини.

— Хм…

— Какво?

— Той е… — зериканката сбърчи чело, търсейки думата — … той е… най… красивият.

Вещерът кимна. Критериите, въз основа на които жените оценяваха привлекателността на мъжете, го объркваха не за първи път.

Трите гарги нахлу в залата, като закопчаваше панталоните си и гръмогласно даваше нареждания на кръчмаря. Тея беше на две крачки след него и с престорено отегчен вид оглеждаше залата. Търговците и салджиите обаче старателно избягваха погледа й. Вея пък смучеше поредния рак и хвърляше красноречиви погледи към вещера.

— Поръчах по още една змиорка, този път печена. — Трите гарги седна тежко и разкопчаният му колан издрънча. — Измъчих се с тези раци и май си останах гладен. Уредих нощувката ти тук, Гералт. Няма смисъл да се мъкнеш другаде по нощите. Да се повеселим още. За ваше здраве, момичета!

— Весекхеал — каза Вея и вдигна халбата. Тея намигна и се протегна, при което привлекателният й бюст, противно на очакванията на Гералт, не разкъса копчетата на ризата й.

— Да се повеселим. — Трите гарги се пресегна през масата и плесна Тея по задника. — Да се повеселим, вещерю. Хей, кръчмарю! Ела тук!

Кръчмарят дотича, триейки ръце в престилката си.

— Имаш ли корито? Такова за пране, здраво и голямо.

— Колко голямо, господине?

— За четирима души.

— За… четирима? — зина кръчмарят.

— За четирима — потвърди Трите гарги и извади от джоба си издутата кесия.

— Ще се намери — отвърна кръчмарят и се облиза.

— Прекрасно — засмя се Борх. — Кажи да го отнесат горе, в моята стая, и да го напълнят с гореща вода. По-бързо, драги. Качете там и бирата — и трите халби.

Зериканките се закикотиха и смигнаха.

— Коя искаш? — попита Трите гарги. — А, Гералт?

Вещерът се почеса по тила.

— Знам, не е лесно да се избере — каза Трите гарги с разбиране. — И аз самият понякога се затруднявам. Добре, ще решим в коритото. Ей, момичета! Помогнете ми да се кача по стълбите!

На моста имаше заграждение. Беше препречен от дълга, солидна греда, подпряна върху дървени магарета. Пред нея и зад нея стояха хора с алебарди и с кожени връхни дрехи, украсени с капюшони. Над заграждението вяло се вееше пурпурно знаме с изображение на сребрист грифон.

— Що за дявол е това? — учуди се Трите гарги, като пристъпи към заграждението. — Не може ли да се минава?

— Имате ли пропуск? — попита най-близкият от мъжете с алебардите, без да вади от уста клечката, която дъвчеше — неясно дали от глад, или за да си убие времето.

— Какъв пропуск? Какво става, мор ли има? Или война? Кой е наредил да се блокира пътят?

— Крал Недамир, владетелят на Цайнгорн. — Стражът премести клечката в другия край на устата си и посочи знамето. — Не може в планините без пропуск.

— Каква идиотщина — рече Гералт уморено. — Тук не е Цайнгорн, а Голополска област. Голополе, а не Цайнгорн взима такса за минаването през мостовете на Бра. Какво общо има тук Недамир?

— Не питай мен. — Стражът изплю клечката. — Не е моя работа. Аз само проверявам пропуските. Ако искате, говорете с десетника.

— А къде е той?

— Ей там, зад къщата на бирника. Грее се на слънце — каза стражът, втренчен в голите бедра на зериканките, които се протягаха лениво на седлата.

Зад къщурката на бирника, върху купчина изсъхнали пръти, седеше страж, който рисуваше с върха на алебардата си върху пясъка жена — по-точно част от жена, гледана от необичайна перспектива. До него, докосващ нежно струните на лютнята си, беше полегнал слаб мъж с нахлупена над очите чудата шапка с цвят на слива, украсена със сребърна катарама и дълго, нервно поклащащо се перо от чапла.