Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

Облегналият се на мускета си Абирам Торп пристъпи от крак на крак, мачкайки в ръце украсената с енотова опашка шапка. Не беше тайна, че не си пада по приказките. Ако го питаха — отговаряше кратко и навъсено, и то не винаги. А ако не го питаха, се обаждаше много рядко.

— Струва ми се — промърмори най-накрая ловецът, като се изкашля в юмрука си, — че трябва да се връщаме. Отидохме малко далечко.

— Малко далечко? — изсумтя Адам Стаутън. — Хубава работа! На повече от шейсет мили на запад от Уотъртаун сме! Стигнахме по-далеч от капитан Елизур Холиоук през хиляда шестстотин трийсет и трета година!

— Господа — преподобният Мадокс впери пронизващ поглед в трапера и дърваря, очите му пламтяха като черни езера между периферията на шапката и по-зацапаната белота на яката. — Вие и двамата се съгласихте доброволно да участвате в преследването, никой не ви е принуждавал. Затова съм учуден от думите ви и от неочакваното ви обезкуражаване, господин Стаутън. Изглежда, сте забравили за целта, от която се ръководим. Законът и правосъдието…

— Законът! — изсумтя отново дърводелецът, прекъсвайки пастора. Джейсън Ривет отдавна беше забелязал, че в цялата компания Стаутън беше единственият, който не се притесняваше да прекъсва преподобния. — Законът не може да нахрани конете, по дяволите!

— Внимавай! — каза Хенри Коруин. — Гледай да не призоваваш дявола, Адам Стаутън. Защото той винаги е готов да се яви.

Дърводелецът се огледа боязливо, хвърли поглед към купчината пръст, затрупала сваления от дървото скелет. Но веднага вдигна гордо глава.

— Що се отнася до вашето правосъдие — каза той, гледайки пастора, — уверявам ви, че то ще се осъществи и без нас. Конят на девойката е паднал още след Пенакук, уморила го е, видяхте трупа. А тя няма никакви шансове да прекоси пеша пустошта — саката е. Така че правосъдието ще се извърши от студа и глада, а за палач ще послужи някоя мечка, вълк или червенокожите. От нея ще остане не повече, отколкото от това тук. Няколко оглозгани бели кокала. Така че можем да се връщаме вкъщи и с чиста съвест да съобщим на целия окръг, че…

— Не! — прекъсна го конетабълът Коруин рязко и енергично. — Няма да се върна, докато не я хвана. Или не видя трупа. Впрочем, за трупа се съмнявам. Не забравяйте с кого си имаме работа. Ако беше обикновена девойка, отдавна вече да сме я хванали. Но тя не е обикновена. За такава като нея гладът и дивите зверове не са нищо, защото има дяволска сила! Забравихте ли на какво беше способен Джордж Бъроуз от Сейлъм? Макар и да беше невзрачен на вид, можеше да държи в разперените си ръце мускет и бъчонка меласа колкото си иска дълго, защото…

— Това какво общо има със случая? — прекъсна го рязко дърводелецът. — А?

— Това — изсумтя Хенри Коруин, — че за разлика от някои хора аз не съм страхливец. При вида на някой мъртвец не пълня гащите и не казвам, че искам вкъщи.

— Ти самият току-що показа, че се страхуваш от дявола, Коруин.

— От нищо не ме е страх!

— Нито пък мен!

— Успокойте се, господа — спря препирнята хрипливият глас на Джон Мадокс. — Одобрете се. А да се боим трябва единствено от Бога. Както разбирам, конетабъл Коруин, вие сте за продължаване на преследването?

— Точно така. Искам да видя девойката на бесилото, и нямам намерение да преотстъпвам наказанието нито на вълците, нито на червенокожите. Освен това не съм дърводелец, не ме е страх от скелети.

— Господин Хопууд?

Чичо Уилям премести с езика си тютюна за дъвчене на другата буза, изплю се върху папратите. Помълча няколко секунди. Но Джейсън Ривет не се съмняваше в отговора му. И не сгреши.

— А на мен ми е все едно. Както кажете, преподобни. Ако наредите да вървя — ще вървя. Ако наредите да се връщаме — също добре. Аз съм подир вас.

— А аз — пасторът прониза с поглед дърводелеца — съм за това преследването да продължи. Защото така повелява законът и така повелява Светото писание. И това би било достатъчно, дори и да се окажех в малцинство. Но в случая вие сте в малцинство, господин Стаутън.

— Интересно броите, преподобни. И малко преждевременно обявявате резултатите, струва ми се.

— Броя правилно — отговори студено пасторът. — Господата Коруин и Хопууд споделят моето мнение. Значи водя с три на два гласа и това е краят на гласуването. Няма да тръгнем да питаме за мнението му един юноша. Още по-малко пък — индианец. Така че продължаваме по следата.

— Няма следи — изрече с гърления си глас Исмаил Сасамон, изниквайки като дух от гъсталака.