Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

— Не може да бъде — възмути се той. — Може пък ти да имаш някое предложение? Нещо, което да звучи по-добре?

— Имам. Уилям Блейк.

— Подиграваш се.

— Тогава Емили Бронте.

Този път той млъкна и дълго време не се обади. Момичетата Лидъл намериха на брега миди. Радостните им възклицания нямаха край.

— Спиш ли, Чешърски котарако?

— Опитвам се да заспя.

— Е, спи, спи, нощни тигре. Няма да ти преча.

— Лежа на ръкава на сюртука ти. Ами ако решиш да станеш?

— Ще си отрежа ръкава — усмихна се той. Мълчахме дълго, гледайки Темза, в която плаваха патици и гмурци.

— Литературата… — внезапно заговори Чарлз Латуидж, който имаше такъв вид, сякаш е бил събуден неочаквано рано сутринта. — Литературата е мъртво изкуство. Навлизаме в двайсети век, а той ще бъде векът на изображенията.

— Имаш предвид оная веселба, измислена от Луи Жак Манде Дагер?

— Да — потвърди той. — Точно фотографията имам предвид. Литературата — още повече фантазията, е лъжа. Писателят мами читателя, влачи го по безпътицата на собственото си въображение. Мами го с двусмислици и многосмислици.

— Значи фотографията не е двусмислица? Дори онази, която изобразява дванайсетгодишно момиче, лежащо на шезлонг в достатъчно двусмислена поза?

Той се изчерви.

— Няма от какво да те е срам — отново махнах с опашка аз. — Всички ние обожаваме красивото. Мен също, скъпи ми Чарлз Латуидж, ме привличат младите котки. Ако се увличах по фотографията като теб, също нямаше да тръгна да търся други модели. Плюй на правилата да добрия тон!

— На никого не съм ппп… показвал тези снимки. — Изведнъж той отново започна да заеква. — И никога няма да ги ппп… покажа. А ти трябва да знаеш, че имаше такъв ммм… момент, когато възлагах на фотографията определени надежди… От финансово естество.

Усмихнах се. Мога да се обзаложа, че той не разбра усмивката ми. Не разбра какво си помислих… Не знаеше какво бях видял, докато летях надолу по черната шахта на заешката дупка. А аз видях, че след сто и трийсет години, през месец юли 1996 година, четири негови снимки на момичета между единайсет и тринайсет години в романтично и възбуждащо въображението викторианско бельо и двусмислени, но твърде еротични пози, щяха да бъдат предложени на търг в Сотби и щяха да бъдат продадени за четирийсет и осем хиляди и петстотин фунта стерлинги. Добра сума за четири късчета обработена с химикали хартия.

Но нямаше смисъл да говоря за това.

Чух плясък на криле. На близката върба кацна Едгар. И започна призивно да грачи. Нямаше нужда. И сам разбирах, че вече е време.

— Край на пикника — станах аз. — Сбогом, Чарлз.

Той не се изненада.

— Можеш ли да вървиш? Раните ти…

— Аз съм котарак.

— Трябваше да се досетя. Та ти си Чешърския котарак. Ще се срещнем ли отново? Как мислиш?

Не му отговорих.

— Ще се видим ли отново? — повтори той.

— Nevermore 159 159 Никога веч (англ.) — Рефрен от поемата „Гарванът“ на Едгар Алън По. — Б.пр. — отвърна вместо мен Едгар.

Общо взето това е краят, скъпи мои. Така че е време да приключвам.

Когато се върнах в Страната, златният следобед беше в разгара си: нали при нас времето тече по-различно, отколкото при вас. Само че не отидох при Заека и Шапкаря, за да изпием заедно спечелената от баса бутилка и да се похваля с поредния — след упорития Шекспир — успех в направляването на съдбата на световната литература. Не отидох и при Маб, за да се опитам да изгладя конфликта с помощта на банален, но изпълнен с комплименти разговор. Отидох в гората, за да си полежа на клона, да си ближа раните и да си грея кожухчето на слънце.

Някой беше изкъртил табелата с надпис „ВНИМАНИЕ: ДЖАБЕРУОКИ“ и я беше захвърлил в храстите. Най-вероятно го беше направило самото Джаберуоки, което често постъпва така, защото обожава да изскача ненадейно пред посетителите, а предупредителната табела свежда до нула ефекта на изненадата.

Но клонът си беше там, където го бях оставил. Изкатерих се на него. Провесих изящно опашка. Полегнах, след като предварително се уверих, че Радецки не се върти наоколо.

Слънцето припичаше. В плите весело се търляха и сврецваха честлинни комбурси и щурпи, а прасурсите равапсатваха нещо, но какво точно, не можах да разбера. Намираха се твърде надалеч.

Беше златен следобед.

Беше прекрасно и леко меланхолично. Каквото е винаги тук.

Впрочем вие и сами можете да прочетете за това. В оригинал. Или в някой от преводите.