Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

Черепът, отделен от скелета, беше набит на клон на около шест фута над земята. Под черепа, около един фут по-долу, беше закрепен гръдният кош; между обраслите с мъх ребра стърчаха изгнили дървени клинове. Едната ръка, с кошмарно разперени пръсти, висеше около ключицата. Другата, заедно с тазовите и бедрените кости, пищялите и куп дребни костици, лежеше в подножието на изсъхналото дърво.

— Червенокожи — каза убедено конетабъл Хенри Коруин. — Това е работа на диваци.

— Исмаил казва, че не е — възрази Абирам Торп. — Нали, Исмаил?

— Не са мохоки — изрече гърлено индианецът. — Не са сенеки. Не са мохикани. Не са лени ленапи.

— Той самият е червенокож — изсумтя конетабълът, — затова ги говори такива. Нито един християнин не би постъпил така с покойник. Не бих се изненадал, ако се окаже, че клетника са го приковали жив към дървото. Как мислите, господин Торп? Нали вие разчитате следите не по-лошо от дивак, извинете за сравнението…

— Какви ти следи — промърмори ловецът. — Това е нещо старо. Сигурно е тук от години…

— По време на Войните на крал Филип — отбеляза Адам Стаутън — в горите е било пълно с трапове, нямало нищо странно в това да се намери череп в храстите. Мислиш ли, Абирам, че и този тук виси някъде от седемдесет и пета година?

— Възможно е. Струва ми се…

— Трябва да погребем останките — прекъсна го преподобният Мадокс, явно без да се интересува какво му се струва на трапера. — Слизайте от конете, господа.

— Няма ли да е загуба на време? — намръщи се чичо Уилям. — Това са само няколко кости на някакъв дивак, убит от други диваци. Нека…

— Ние сме християни — прекъсна го хрипливо Джон Мадокс с обичайния за него неприятен и нетърпящ възражения тон. Слабият пастор с висока шапка, загърнат с мантия, изглеждаше като голяма черна птица. „Голям черен гарван — помисли си за кой ли път Джейсън Ривет. — Мършав черен гарван върху сив кон.“

Преподобният се обърна върху седлото и измери юношата с такъв поглед, сякаш беше успял да прочете мислите му.

— Вземи конете, момче. Отведи ги при потока и ги напой. По-живо! Слизайте, господа. Да погребем покойника.

— Е, няма да се преработим — промърмори дърводелецът Стаутън. — Не е останало много от този. Ще е достатъчно да се разрови земята с обувка…

Хенри Коруин избоботи нещо недоволно. Джейсън Ривет не го чу — той вече водеше конете надолу към котловината.

От потока лъхаше хлад, миришеше на конски босилек и изгнили кори на дървета. Водата беше кафява от торфа, а на местата, където течението беше издълбало ями, изглеждаше черна в сянката на приведените над котловината дървета. До самия бряг растяха букове, чиито клони се бяха сплели и образуваха навес. Под буковете, зад гъстия трънак, се бяха настанили сасафраси 160 160 Лаврово дърво, разпространено в Северна Америка и източна Азия. — Б.пр. , лиственици и борчета.

На завоя на поточето, от дълбочината под ерозиралия бряг изскочи пъстърва, с плясък, достоен за бобър. Джейсън Ривет потрепна, конете надигнаха муцуните си.

— Ако конете са се напили, води ги тук, момче — долетя отгоре гласът на преподобния Мадокс. — И по-живо! Размърдай се!

„Престани да ме командваш — помисли си Джейсън. — Престани да гледаш на мен като на слуга, като на негър, престани да се разпореждаш с мен, и то с такъв тон, сякаш ме ругаеш, че съм мързелив и не изпълнявам точно заповедите ти. Това ми омръзна. И ми омръзна чичо Уилям да допуска това, да гледа равнодушно и да се прави, че нищо не е чул. Ех, ако беше жив татко, той не би позволил на никого да прави това. Дори и на самия преподобен Джон Мадокс.“

„Омръзна ми“ — повтори мислено Джейсън Ривет, докато хващаше в юмрука си юздите на шестте коня. Те тръгнаха послушно, като се подхлъзваха, тропаха и звънтяха с подковите си по камъните — сивият скопец на преподобния, кафявият кон на дърводелеца Стаутън, дорестата кобила на Абирам Торп, петнистата кобилка на конетабъла Коруин, кулестият жребец на чичо му и собственият му сиво-кафяв кон.

— Хайде, момче — напомни му пасторът. — Не се бави!

„Писна ми — помисли си Джейсън. — Писна ми и от него, и от цялата тази експедиция. И както ми се струва, не съм единственият, на когото му е писнало.“

— Трябва да погледнем истината в очите — изрече навъсено Адам Стаутън. — Ние сме на повече от шейсет мили от вкъщи. Храната за конете свършва, а няма откъде да си намерим още, защото дори и в тези гори да има някакво жилище или ферма, сигурно са на бедняци и там няма да получим нищо. По дяволите, господа, колко дълго смятате да проточвате това начинание — до зимата? Докъде смятате да стигнем, до река Кънектикът? До Апалачите? Абирам Торп, по дяволите, отвори си устата, повтори това, което ми каза неотдавна. Някой трябва да го каже най-накрая, по дяволите!