Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

Светлокосият преобърна с крак тялото на високия вран, огледа го, после се приближи към Микула, прибирайки меча си.

— Е, Висена — каза той, — сега вече несъмнено съм замесен. Само едно ме притеснява — дали съсякох тези, които трябва.

— Ти ли си ковачът Микула? — попита Висена, вдигайки глава.

— Да. А вие от Друидския кръг ли сте, благородна госпожо? От Майена?

Висена не отговори. Гледаше към края на гората, към приближаващите се на бегом хора.

— Тези са свои — каза ковачът. — От Ключ.

— Видях сметката на трима! — ревеше чернобрадият главатар на групата от Порог, като размахваше коса с дълга дръжка. — Трима, Микула! Бяха плъзнали из полето да търсят девойки, и ние там ги… Единият едвам успя да се измъкне, скочи на коня си, кучият син!

Хората му, скупчени на поляната около огньовете, поръсващи черното небе с точици летящи искри, викаха, гълчаха, размахваха оръжия. Микула вдигна ръка, призовавайки към тишина, за да изслуша поредните съобщения.

— Вчера при нас пристигнаха четирима — рече старият, слаб като върлина кмет на Качан. — Подир мен. Сигурно някой им е казал, че съм се спогодил с вас, ковачо. Едвам успях да се кача на тавана на плевнята, издърпах стълбата горе, сграбчих вилата и се развиках: „Идвайте, кучи синове, кой ще е първият!“. Ако се бяха хванали да палят плевнята — край с мен, но хората не се сдържаха, тръгнаха в тълпа срещу тях. А те — на конете, и в бой. Двама от нашите паднаха, но свалиха един от тях от седлото.

— Той жив ли е? — попита Микула. — Изпратих човек да ви каже, че трябва да хванете някого жив.

— Ех — махна с ръка върлинестият. — Не успяхме. Жените бяха взели съдове с вряла вода, стигнаха първи до него…

— Винаги съм казвал, че жените в Качан са с гореща кръв — промърмори ковачът, чешейки се по тила. — А предателят?

— Разкрих го — отговори кратко върлинестият, без да се впуска в подробности.

— Добре. А сега слушайте, хора. Вече знаем къде им е леговището. В предпланината, в пещерите в скалите близо до овчарските колиби. Бандитите са се настанили там и там ще ги докопаме. Ще натоварим в каруците сено и сухи клони, ще ги опушим като язовци. Ще преградим пътя с дънери, няма да се измъкнат. Това го решихме с онзи рицар там, който се казва Корин. А и на мен, както знаете, това не ми е първата битка. С воеводата Грозим правехме набези срещу врановете по време на войната, преди да се заселя в Ключ.

От тълпата отново се разнесоха войнствени подвиквания, но бързо утихнаха, заглушени от думи, отначало произнасяни тихо, неуверено. После все по-силно. Най-накрая настана тишина.

Висена се подаде иззад гърба на Микула, застана до ковача. Тя не достигаше дори до рамото му. Тълпата зашумя. Микула отново вдигна ръце.

— Настанаха такива времена — извика той, — че няма защо да продължавам да пазя в тайна, че изпратих човек да помоли за помощ друидите от Кръга, когато комесът от Майена ни отказа помощ. За мен не е новина, че много от вас не гледат на това с добро око.

Тълпата позатихна, но продължаваше да се вълнува, да гълчи.

— Това е госпожа Висена — каза Микула бавно. — От майенския Кръг. Тя откликна още на първия зов за помощ. Тези, които са от Ключ, вече знаят, че тя там лекуваше хора, изцеляваше ги със силата на своята воля. Да, момчета. Госпожата е дребничка, но силата й е голяма. Тази сила е отвъд разбиранията ни и ни изглежда страшна, но ще послужи в наша помощ!

Висена не изрече нито дума, не направи нито един жест към тълпата. Но скритата сила на тази дребна луничава магьосница беше невероятна. Корин със смайване почувства, че го изпълва странен ентусиазъм, че страхът пред онова нещо, криещо се в прохода, страхът от неизвестното изчезва, разсейва се, престава да съществува, става маловажен, и това ще продължава докато продължава да блести светещият скъпоценен камък на челото на Висена.

— Както виждате — продължи Микула, — ще се намери начин за борба и срещу този кашчей. Няма да тръгнем сами, няма да сме беззащитни. Но за начало трябва да избием тези бандити!

— Микула е прав! — извика брадаткото от Порог. — Какво значение има дали с магия или без? Към прохода, момчета! Да видим сметката на кашчея!

Тълпата изрева в един глас, отблясъците на огньовете заиграха върху остриетата на вдигнатите коси, пики, брадви и вили.

Корин си проби път през тълпата, отстъпи към края на гората, намери котлето, закачено над огъня, паница и лъжица. Изгреба от дъното на котлето остатъците от прегорялата каша от пръжки. Седна, сложи паницата на коленете си и започна да яде бавно, плюейки люспите от ечемик. След малко почувства нечие присъствие.