Анджей Сапковски: Нещо приключва, нещо започва

— За какво?

— Че можеш ли ги разбра за какво се бият благородните господа? Според мен — от скука се бият проклетите глупаци! — избухна ковачът. — И това ми било комес! Защо ли плащаме данъци на тая гадина?

Той измъкна пръта от огъня така, че се посипаха искри; завъртя го във въздуха. Чиракът отскочи. Микула хвана чука, удари веднъж, отново, трети път.

— Когато комесът изгони моя момък, го изпратих в тамошния Кръг, да моли за помощ. При друидите.

— При магьосниците? — попита коларят недоверчиво. — Микула?

— При тях. Но момчето още не се е върнало.

Радим поклати глава, стана, притегли нагоре панталоните си.

— Не знам, Микула, не знам. Не са за мен тия неща. Но едно е ясно — трябва да се чака. Като приключите с работата, веднага ще тръгвам. Трябва да…

На двора пред конюшнята зацвили кон.

Ковачът застина, вдигнал чука над наковалнята. Коларят пребледня, зъбите му затракаха. Микула усети, че ръцете му треперят и неволно ги изтри в кожената си престилка. Не помогна. Той преглътна и тръгна към изхода, в който ясно се открояваха силуетите на конници. Радим и Чоп го последваха, придържайки се близо до него, зад гърба му. На излизане ковачът подпря пръта на колоната до вратата.

Изброи шестима, всичките на коне, с гамбезони, осеяни с железни пластинки, с ризници, кожени шлемове със стоманени наносници, прави метални линии между огромните рубинени очи, заемащи половината лице. Седяха върху конете си неподвижно, сякаш небрежно. Микула, прехвърляйки поглед от един към друг от тях, забеляза оръжията им — къси копия с широки остриета. Мечове със странно изковани дръжки. Бойни брадви. Назъбени гизарми.

Срещу входа на ковачницата стояха двамина. Висок вран с изображение на слънце върху шлема, възседнал сив кон, покрит със зелен чул. И вторият…

— Майчице — прошепна Чоп зад рамото на ковача. И изхлипа.

Вторият конник беше човек. Носеше тъмнозелено вранско наметало, но изпод клюнообразния шлем към тях гледаха бледосини, а не червени очи. В тези очи се таеше толкова студена, безчувствена жестокост, че Микула усети как във вътрешностите му пропълзява студен, ужасяващ, предизвикващ гадене страх, и се спуска към седалището му. Продължаваше да цари тишина. Ковачът чуваше как бръмчат мухите, кръжащи над кофата за боклук оттатък оградата.

Човекът с клюнообразния шлем заговори пръв:

— Кой от вас е ковачът?

Въпросът беше безсмислен, кожената престилка и външността на Микула го издаваха от пръв поглед. Ковачът мълчеше. Улови с крайчеца на окото си краткия жест, който бледоокият направи на един от врановете. Вранът се наведе върху седлото и замахна силно с гизармата, която беше хванал за средата на дръжката. Микула се сви, машинално криейки глава между раменете си. Но ударът не беше предназначен за него. Острието удари Чоп в шията скосено и се вряза дълбоко в нея, раздробявайки ключицата и вратните прешлени. Момчето полетя назад към стената на ковачницата, удари се в колоната до вратата и се свлече на земята при самия праг.

— Попитах нещо — напомни човекът с клюнообразния шлем, без да изпуска от поглед Микула. Ръката му, облечена в ръкавица, докосваше брадвата, висяща от седлото му. Двамата най-отдалечени вранове разпалиха няколко смолисти борини и ги раздадоха на останалите. Спокойно, без да бързат, те започнаха да обхождат ковачницата и допираха главните до сламения покрив.

Радим не издържа. Закри лицето си с длани, изкрещя и хукна напред, между два коня. Когато се изравни с високия вран, той със замах заби копието в корема му. Коларят падна със стон, двукратно сви и изпъна крака. И застина.

— Е, какво, Микула, или както там се казваш? — обади се бледоокият. — Остана сам. И за какво беше всичко това? Да подстрекаваш хората към бунт, да ги изпращаш някъде там за помощ? Мислеше, че няма да узнаем? Глупак. В селата има и такива, които доносничат, само и само за да се подмажат.

Сламеният покрив на ковачницата пращеше, стенеше, пръскаше грозен жълтеникав дим, най-накрая изтрещя, лумнаха пламъци, посипаха се искри, полъхна мощното дихание на огъня.

— Хванахме твоя чирак, той изпя къде си го пратил. Този, който трябва да се върне от Майена, също го чакаме — продължи човекът с клюнообразния шлем. — Да, Микула. Набута си противния нос където не трябваше. И затова сега ще си имаш големи неприятности. Мисля, че няма да е лошо да те набием на кол. Дали ще се намери наблизо някой подходящ кол? Или не, още по-добре ще е да те овесим надолу с главата за вратата на плевнята и да ти одерем кожата като на змиорка.