Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

Висена не отговаряше.

— Мълчиш? Няма значение. И без това всичко започва да се изяснява. Бабата от кръстопътя чакаше някой, който да спре пред глупавия надпис, забраняващ да се продължи на запад. Това е било първото изпитание — умее ли пътникът да чете. После бабката е направила още една проверка — кой, ако не добрият самарянин от Кръга на друидите ще помогне в сегашните времена на гладна старица? Залагам си главата, че всеки друг даже би й взел тояжката. Хитрата бабка продължава нататък, започва да бърбори за нещастни бедни хора, нуждаещи се от помощ. Пътникът, вместо да я възнагради с ругатни и ритници, както би постъпил някой обикновен жител на тази околност, слуша напрегнато. Да, мисли си бабката, това е той. Друидът, отиващ да се разправи с бандата, тероризираща района. И тъй като тя несъмнено е изпратена от същата тази банда, се хваща за ножа. Е, Висена? Не съм ли интелигентен над средното равнище?

Висена не отговори. Тя стоеше, обърнала глава към прозореца. Полупрозрачните пердета от рибни мехури не бяха преграда за погледа й — тя се взираше в пъстрокрилата птица, кацнала на вишневото дърво.

— Висена?

— Да?

— Какво е кашчей?

— Корин — изрече Висена рязко, обръщайки се към него, — защо се бъркаш в неща, които не са твоя работа?

— Чуй ме. — Корин не се обиди ни най-малко. — Вече съм замесен в тази, както я определи, твоя работа. Така се получи, че искаха да ме заколят вместо теб.

— По случайност.

— Мислех, че магьосниците не вярват в случайността, а само в магическото привличане, съчетаване на събитията, стечение на обстоятелствата и така нататък. Забележи — ние пътуваме на един кон. Факт и същевременно метафора. Накратко… Предлагам ти помощ в мисията, за чиято цел се досещам. Ще считам отказа ти за проява на арогантност. Казвали са ми, че вие, в Кръга, силно подценявате обикновените смъртни.

— Това е лъжа.

— Всичко се нарежда чудесно. — Корин се усмихна, показвайки зъбите си. — Хайде, да не губим време. Да идем в ковачницата.

Микула хвана по-здраво пръта с клещите и го обърна в огъня.

— Духай, Чоп! — нареди той.

Чиракът увисна на дръжката на духалото. Пълното му лице лъщеше от пот. Макар вратата да беше широко отворена, в ковачницата беше непоносимо горещо. Микула пренесе пръта върху наковалнята и с няколко силни удара на чука сплеска края му.

Коларят Радим, седнал върху необработен брезов пън, също се потеше. Разкопча жилетката си и измъкна ризата от панталоните си.

— Лесно ви е да говорите, Микула — каза той. — За вас битките не са нещо ново. Всеки знае, че не сте били цял живот ковач. Говори се, че по-рано сте сплесквали глави, вместо желязо.

— Трябва да се радвате, че имате такъв в селото — рече ковачът. — Още веднъж казвам — няма повече да им се кланям до земята на тези. Нито пък да работя за тях. Ако не дойдете с мен — ще тръгна сам или с такива, в чиито вени тече кръв, а не квас. Ще се стаим в гората и ще ги пребиваме един по един, когото хванем. Колко да са? Трийсет? Даже може и толкова да нямат. А колко села има от нашата страна на прохода? И яки селяни? Духай, Чоп!

— Вече духам!

— По-силно!

Чукът звънтеше при ударите върху наковалнята — ритмично, почти мелодично. Момчето духаше в духалото. Радим се изсекна в пръстите си и избърса ръката си в кончова на ботуша си.

— Лесно ви е да говорите — повтори той. — А колцина от Ключ ще тръгнат?

Ковачът отпусна чука и не отговори.

— Така и очаквах — рече коларят. — Никой няма да тръгне.

— Ключ е малко село. Трябваше да разпитате в Порог и Качан.

— Разпитах. Казах ви как е. Без бойци от Майена хората няма да се вдигнат. Някои казват: тези вранове и боболаци са лесна работа, ще им видим сметката за нула време с вилите, но какво ще правим, ако кашчеят тръгне срещу нас? Ще бягаме в гората? А къщите ни, имуществото? На рамо ли ще ги носим? А кашчеят не ни е по силите, всеки знае.

— Откъде да знам? Виждал ли го е някой? — извика ковачът. — Може изобщо да няма никакъв кашчей? И само да плашат с него нас, селяните? Виждал ли го е някой?

— Стига сте дрънкали, Микула. — Радим наведе глава. — Сам знаете, че онези, които отиват за охрана на търговците, не са някои побойници, окичени с желязо, а са истински главорези. Но върнал ли се е някой от прохода? Нито един. Не, Микула. Трябва да се чака, казвам ви. А ако комесът от Майена изпрати помощ, това вече ще е съвсем друга работа.

Микула остави чука и отново сложи пръта в огъня.

— Няма да дойде войска от Майена — каза той навъсено. — Господата отново се бият. Майена срещу Разван.