Анджей Сапковски: Нещо приключва, нещо започва

— Наистина, забравих. Та докъде бях… А, да. Приближавам се, и гледам — на дъската някакъв надпис. Страшно разкривен — познавах един стрелец, който с пикаене върху снега можеше да изписва по-хубави букви. Прочитам го аз… А какво е това, госпожо? Какъв е този камък? О, по дяволите. Никога не съм виждал такъв.

Висена бавно прокара хематита по дължината на раната. Кръвотечението моментално спря. Тя затвори очи, хвана рамото на мъжа с двете си ръце и силно притисна краищата на раната. Дръпна ръцете си — тъканта се срасна, остана само подутина и яркочервен белег.

Мъжът мълчеше, изучавайки я внимателно. После предпазливо повдигна ръката си, раздвижи я, потърка белега, развъртя глава. Намъкна окървавената разкъсана риза и салтамарката си, изправи се и вдигна от земята меча, закрепен за колана с катарама във формата на драконова глава.

— Да, това се вика да извадиш късмет — каза той, без да откъсва поглед от Висена. — Попаднах на лечителка насред пущинака, при вливането на Ина в Яруга, където е по-обичайно да срещнеш върколак или, което е още по-лошо — пиян дървосекач. А какво ще правим със заплащането за изцеляването? В момента страдам от недостиг на пари в брой. Един букет от лупини ще бъде ли достатъчен?

Висена не обърна внимание на забележката. Приближи се към стълба и вдигна глава — дъската беше закована на височината на очите на мъж.

— „Ти, който идваш от запад“ — прочете тя на глас, — „Ако тръгнеш наляво — ще се върнеш. Ако тръгнеш надясно — ще се върнеш. Ако тръгнеш направо — няма да се върнеш.“ Дрън-дрън.

— Точно същото си помислих и аз — съгласи се мъжът, докато изтупваше игличките от коленете си. — Познавам този район. Направо, тоест на изток, е проходът Кламат, търговски път. Защо да няма връщане оттам? Толкова красиви девойки, желаещи да се омъжат, ли има? Или домашната водка е много хубава? Или има вакантно кметско място?

— Не сменяй темата, Корин.

Мъжът зяпна, безкрайно смаян.

— Откъде знаеш, че се казвам Корин?

— Самият ти ми го каза преди малко. Разказвай нататък.

— Така ли? — Мъжът я изгледа недоверчиво. — Наистина? Е, възможно е… Докъде бях стигнал? А, да. Чета значи, и се чудя що за идиот е измислил такъв надпис. Изведнъж чувам, че някой мърмори и сумти зад гърба ми. Обръщам се назад — бабка, белокоса, прегърбена, с бастунче. Питам учтиво какво става. Тя мърмори: „Гладувам, благородни рицарю, от изгрев слънце не съм сдъвкала и троха.“ Виж ти, викам си, бабката още има зъби. Не знам защо, но се разчувствах. Та значи вадя от торбата си къшей хляб и половинка пушена платика, дадена ми от рибарите при Яруга, и ги предлагам на бабката. Тя сяда, започва да дъвче рибата и да мляска, да плюе костите. А аз продължавам да разглеждам странния пътепоказател. Изведнъж бабката се обажда: „Добър си ти, рицарче, помогна ми, полага ти се награда.“ Исках да й кажа къде да си навре своята награда, а бабата продължава: „Приближи се да ти прошепна нещо на ухото; ще ти разкрия важна тайна — как да избавиш от беда много добри хора и да добиеш слава и богатство.“

Висена въздъхна, приседна до ранения. Той й харесваше — висок, светлокос, с продълговато лице и издадена напред брадичка. Не смърдеше като останалите мъже, които тя срещаше. Жената отхвърли натрапчивата мисъл, че вече твърде дълго се скита самотна из пътищата и горите. Корин продължи разказа си:

— Ха, помислих си, класически случай! Ако бабката няма склероза и е с всичкия си, то може да има някаква полза за клетия войник. Навеждам се и подавам ухо като някой глупак. И ако не беше рефлексът ми, щеше да ме нацели направо в адамовата ябълка. Отскочих, кръвта шурти като фонтан от рамото ми, а бабката се носи към мен с нож в ръка, вие, пъшка и плюе. Все още не бях осъзнал, че работата е сериозна. Приближих се плътно към нея, за да я лиша от преимуществото й, и изведнъж осъзнавам, че това не е никаква старица. Гърдите й — твърди като гранит…

Корин погледна към Висена, за да провери дали не се е изчервила. Висена слушаше с изражение на учтива заинтересованост.

— Докъде бях… А, да. Мислех си, ще я поваля и ще й отнема ножа, но къде ти. Силна като рис. Усещам, че всеки момент ръката й с ножа ще се изплъзне. Какво можех да направя? Отблъснах я, извадих меча… Тя сама се надяна.

Висена седеше безмълвно, сложила ръка на челото си, и замислено потъркваше превръзката от змийска кожа.

— Висена? Разказвам ти го както си беше. Знам, че това е жена и се чувствам неловко, но да пукна, ако тя беше нормална жена. Веднага щом падна, се промени. Подмлади се.