Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

— Илюзия — обади се замислено Висена.

— Какво?

— Нищо. — Висена се изправи и се приближи до трупа, лежащ в папратите.

— Виж само. — Корин застана до нея. — Жена като статуите в дворцовите фонтани. А беше прегърбена и сбръчкана като задника на стогодишна крава. Проклет да съм…

— Корин — прекъсна го Висена, — здрави ли са ти нервите?

— А? Какво общо имат тук нервите? Съвсем наред са си, щом се интересуваш, не се оплаквам.

Висена свали превръзката от челото си. Скъпоценният камък в диадемата й пламна с млечнобял блясък. Жената застана над трупа, протегна ръце, затвори очи. Корин я гледаше с отворени уста. Висена наведе глава и прошепна нещо, което той не разбра.

— Grealghane ! — изкрещя тя изведнъж.

Папратите зашумоляха. Корин отскочи, вадейки меча си, и застина в отбранителна поза. Трупът се размърда.

— Grealghane ! Говори!

— Ааааааааа! — разнесе се от папратите хриплив крясък с нарастваща сила.

Трупът се изви в дъга, почти се издигна, докосвайки земята само с гърба и темето си. Крясъкът утихна, започна да се накъсва, премина в гърлено мучене, пресекливи викове и стонове, постепенно набиращи мощ, но абсолютно неразбираеми. Корин почувства как по гърба му потича струя студена пот, дразнеща като пълзяща гъсеница. Той стисна юмруци, за да овладее треперенето на ръцете си, като с цялата си воля се бореше с непреодолимото желание да избяга в дълбините на гората.

— Оггг… нннн… ннгаммм — изстена трупът, дерейки земята с нокти и изпускайки кървави мехури, които се пукаха върху устните му. — Нам… еееггг.

— Говори!

От протегнатите напред длани на Висена се процеди мътен поток светлина, в която се вихреха облачета прах. От папратите се изстреляха нагоре сухи листа и клонки. Трупът се задави, измляска и изведнъж заговори. Напълно разбираемо.

— … Кръстопът на шест мили южно от село Ключ. Пр… Пратен. От Кръга. Младеж. По… ггг… вика. Нареди.

— Кой?! — изкрещя Висена. — Кой нареди? Говори!

— Ффффф… ггг… генал. Всички записки, писма, амулети. Пръ… стени.

— Говори!

— … роход. Кашчей. Ге… нал. Да се вземат писмата. Пер… гаментите. Ще дойде от маааааа! Еееееееее! Нааааааааааа!

Гласът завибрира, неразбираемото бърборене премина в ужасяващи крясъци. Корин не издържа, хвърли меча, зажумя и притисна длани към ушите си. Стоя така, докато не усети докосване по рамото си. Потрепна с цялото си тяло, сякаш някой го бе сграбчил за гениталиите.

— Това беше всичко — каза Висена, бършейки потта от челото си. — Попитах те как си с нервите.

— Какъв ден! — изстена Корин. Вдигна меча си и го мушна в ножницата, стараейки се да не гледа вече неподвижното тяло. — Висена?

— Да?

— Да се махаме оттук. По-надалеч от това място.

Двамата яздеха коня на Висена по неравен горски път, обрасъл с храсти. Тя седеше отпред, на седлото, а Корин отзад, извън него, прегърнал я през талията. Висена отдавна беше свикнала да се радва без смущение на дребните радости, с които я даряваше съдбата от време на време, така че със задоволство облягаше рамене в гърдите на мъжа. И двамата мълчаха.

— Висена? — Корин се реши да заговори пръв, почти след час.

— Да?

— Ти не си само лечителка. От Кръга си, нали?

— Да.

— Съдейки по тази… демонстрация, си магистър?

— Да.

Корин пусна талията й и се хвана за задната дъга на седлото. Висена гневно присви очи. Разбира се, той не видя това.

— Висена?

— Да?

— Ти разбра ли нещо от това, което тя… то… говореше?

— Малко.

Помълчаха отново. Пъстрокрилата птица, която се носеше в листака над тях, изврещя.

— Висена?

— Корин, направи ми една услуга.

— Да?

— Престани да дрънкаш. Искам да помисля.

Пътят водеше право надолу, към руслото на плитък ручей, лениво течащ между камъните и черните стъбла, сред пронизващия аромат на джоджен и коприва. Конят се подхлъзваше върху камъните, покрити със слой глина и тиня. Корин отново се хвана за талията на Висена, за да не падне. Прогони натрапчивата мисъл, че вече твърде дълго се скита самотен из пътищата и горите.

Селището беше типично, с една улица, пресичаща склона на хълма успоредно с главния път; сламено, дървено и мръсно, сгушено зад криви огради. Когато навлязоха в него, кучетата се разлаяха. Конят на Висена вървеше спокойно насред улицата, без да обръща внимание на ожесточените мелези, протягащи покрити с пяна муцуни към краката му.

Отначало не се виждаше никой. После иззад оградите, от пътеките, водещи към хармана, се появиха селяните — приближаваха се бавно, боси и навъсени. Носеха вили, прътове и сърпове. Някои се навеждаха и вдигаха камъни.