Анджей Сапковски: Нещо приключва, нещо започва

— Добре, стига дрънканици — каза високият вран със слънцето на шлема й хвърли факела си през отворената врата на ковачницата. — След малко цялото село ще дотича тук. Приключвай с него по-бързо, да взимаме конете от конюшнята и да се махаме оттук. И откъде у вас, хората, тази страст към изтезанията, към причиняването на болка? При това излишна? Хайде, приключвай с него.

Бледоокият дори не погледна към врана. Наведе се в седлото, пристъпи с коня към ковача и каза:

— Влизай. — В бледите му очи се таеше радостта на убиец. — Вътре. Нямам време да се заема с теб както трябва. Но поне мога да те изпека.

Микула отстъпи крачка назад. Чувстваше по гърба си жегата от горящата ковачница, от падащите от тавана греди. Още една крачка. Спъна се в тялото на Чоп и в пръта, който момчето беше съборило при падането си.

Прътът.

Микула се наведе светкавично, сграбчи тежкото желязо и без да се изправя, от височината на коленете си, с всичката сила, която беше освободила в него омразата, запрати пръта право в гърдите на бледоокия. Изкованото във вид на длето острие проби ризницата. Микула не изчака човекът да падне от коня. Хукна напред, по диагонал през двора. Зад него се разнесоха крясъци и тропот. Достигна до бараката за дърва, сграбчи една от подпорите, облегнати на стената, и веднага, в движение, нанесе удар на сляпо. Ударът се стовари право върху муцуната на сивия кон със зелен чул. Конят се вдигна на задните си крака, събаряйки в прахта врана със слънцето на шлема. Микула отскочи, едно късо копие се заби в стената на бараката, разтресе се. Вторият вран, вадейки меча си, дръпна юздата, за да избегне тоягата. Следващите трима настъпваха, като крещяха и размахваха оръжия. Микула изрева и завъртя като мелница тежката тояга. Уцели нещо — отново кон, който изцвили и се вдигна на задните си крака. Вранът успя да се задържи на седлото.

Над оградата прелетя кон, идващ откъм гората, и се сблъска със сивушкото със зеления чул. Сивушкото се подплаши, дръпна юздите си, събаряйки високия вран, който се опитваше да скочи на гърба му. Микула, невярващ на очите си, видя, че новият конник се раздвоява — на дребосък с качулка, наведен над шията на коня, и на седнал отзад светлокос мъж с меч.

Дългото острие на меча описа два полукръга, проблеснаха две мълнии. Двама от врановете бяха пометени от седлата и рухнаха на земята сред облаци прах. Третият, принуден да отстъпи към стената на бараката, се обърна към странната двойка и получи удар под брадичката, точно над стоманения нагръдник. Острието на меча проблесна, за миг подавайки се отзад от врата на врана. Светлокосият мъж скочи от коня и притича през двора, отсичайки пътя на високия вран към коня му. Вранът извади меча си.

Петият вран се въртеше насред двора, опитвайки се да удържи танцуващия си кон, който се беше подплашил от горящата ковачница. Вдигнал бойната си брадва, конникът се оглеждаше, колебаейки се. Най-накрая изкрещя, удари коня с шпори и се нахвърли върху вкопчения в конската грива дребосък. Микула видя как дребосъкът сваля качулката си и изтръгва превръзката от челото си, и разбра грешката си. Девойката тръсна буйните си червени коси и извика нещо неразбираемо, протягайки ръка към атакуващия я вран. От пръстите й бликна тънка струя светлина, блестяща като живак. Вранът излетя от седлото, описа дъга във въздуха и се стовари върху пясъка. Дрехите му димяха. Конят му, удряйки в земята и с четирите си копита, цвилеше, тръскайки глава.

Високият вран със слънцето на шлема, приведен, бавно отстъпваше от светлокосия към горящата ковачница, протегнал напред двете си ръце, в дясната от които държеше меча. Светлокосият подскочи, оръжията им се срещнаха веднъж, втори път. Мечът на врана полетя встрани, а самият той увисна напред с главата, върху пронизалия го меч. Светлокосият отстъпи, дръпна меча си и го изтръгна. Вранът падна на колене, наклони се и заби лице в земята.

Конникът, съборен на земята от светкавицата на червенокосата девойка, се надигна на четири крака, опипвайки наоколо в търсене на оръжие. Микула се по съвзе от изумлението си, направи две крачки, вдигна тоягата и я стовари върху шията на падналия. Изхрущя кост.

— Излишно — чу той съвсем отблизо.

Девойката с мъжки дрехи беше зеленоока, с лунички. На челото й блестеше странно украшение.

— Излишно — повтори тя.

— Благородна госпожо — изрече със заекване ковачът, хванал тоягата си като гвардеец алебарда. — Ковачницата… Запалиха я. Убиха момчето, заклаха го. И Радим. Заклаха го, главорезите. Госпожо…