Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

Висена наведе глава.

— Боя се — прошепна тя, — че това е смъртта.

Бандитите не допуснаха да бъдат изненадани в скалите. Чакаха по седлата, неподвижни, напрегнати, вторачени в излизащите от гората въоръжени селяни. Вятърът развяваше наметалата им и им придаваше вид на измършавели хищни птици с проскубани пера, ужасяващи, предизвикващи уважение и страх.

— Осемнайсет — преброи ги Корин, изправяйки се на стремената. — Всичките на коне. Шест резервни коня. И един фургон. Микула!

Ковачът бързо пренареди отряда си. Въоръжените с пики и копия селяни се спуснаха на колене на края на храсталаците, като опряха дръжките на оръжията си в земята. Стрелците избраха позиции зад дърветата. Останалите отстъпиха в гъсталака.

Един от конниците тръгна към тях, приближи се. Спря коня си, вдигна ръка над главата си и извика.

— Капан — промърмори Микула. — Познавам ги, кучите синове.

— Ще видим — рече Корин, скачайки от седлото. — Да вървим.

Двамата бавно тръгнаха към конника. След малко Корин забеляза, че Висена ги следва.

Конникът беше боболак.

— Ще бъда кратък — извика той, без да слиза от коня. Дребните му бляскави очички просветваха, наполовина скрити сред козината, покрила лицето му. — В момента аз командвам групата, която виждате там. Девет боболаци, петима човеци, трима вранове и един елф. Останалите загинаха. Между нас възникна недоразумение. Бившият ни командир, по чиято идея сме тук, лежи завързан в пещерата. Правете с него каквото пожелаете. Ние смятаме да си тръгваме.

— Наистина речта беше кратка — изсумтя Микула. — Вие смятате да си тръгвате. А ние смятаме да ви разпорим червата. Какво ще кажете?

Боболакът се озъби и изпъна дребното си тяло върху седлото.

— Мислиш ли, че преговарям с вас, защото ме е страх от бандата ви лайнари със сламени цървули? Моля, ако искате, ще преминем през търбусите ви. Това ни е занаятът, момче. Знам какво рискуваме. Дори и част от нас да паднат, останалите ще преминат. Такъв е животът.

— Фургонът няма да премине — процеди Корин. — Такъв е животът.

— Ще го имаме предвид.

— Какво има във фургона?

Боболакът се изплю през дясното си рамо.

— Една двайсета от онова, което остана в пещерата. И за да е всичко ясно — ако наредите да оставим фургона, няма да се съгласим. Ако трябва да излезем от тая бъркотия без печалба, поне няма да е без борба. Е, как ще стане? Ако ще се бием, предпочитам да е сега, сутринта, докато слънцето не е започнало да напича.

— Смел си — каза Микула.

— Всички в семейството ми са такива.

— Ще ви пуснем, ако оставите оръжието.

Боболакът отново се изплю, за разнообразие — през лявото си рамо.

— Нищо няма да се получи — промърмори той.

— Ето къде ти е болката — засмя се Корин. — Без оръжие сте боклуци.

— А ти какъв си без оръжие? — поинтересува се равнодушно дребосъкът. — Кралски син? Виждам що за тип си. Да не мислиш, че съм сляп?

— Готвите се да се върнете утре с оръжия — изрече бавно Микула. — Ако не за друго, то поне за онова, за което каза, че е останало в пещерата. За още по-голяма печалба.

Боболакът се озъби.

— Имаше такава идея. Но след кратко обсъждане се отказахме от нея.

— Много правилно — обади се изведнъж Висена, като излезе иззад гърба на Корин и застана пред конника. — Много правилно сте постъпили, като сте се отказали, Кехъл.

На Корин му се стори, че вятърът неочаквано се усили, започна да вие между камъните и тревите, да навява хлад. Висена продължи да говори с някакъв чужд, металически глас:

— Всеки от вас, който пожелае да се върне, ще умре. Виждам това и го предсказвам. Тръгвайте си незабавно. Незабавно. Веднага. Всеки, който опита да се върне, ще умре.

Боболакът се наведе и погледна магьосницата иззад шията на коня. Не беше млад — козината му вече беше почти посивяла, изпъстрена с бели косъмчета.

— Ти ли си това? Така си и знаех. Радвам се, че… Няма значение. Казах, че не смятаме да се връщаме. Присъединихме се към Фрегенал заради печалбата. Всичко свърши. Сега ни висят на шията Кръгът и цели села, а Фрегенал започна да бълнува за власт над света. Дойде ни до гуша и от него, и от онова страшилище в прохода.

Той дръпна юздите и обърна коня.

— За какво ли ти говоря всичко това? Тръгваме си. Бъдете здрави.

Никой не му отговори. Боболакът се поколеба, погледна към края на гората, а после — към неподвижната редица на конниците си. Отново се наведе в седлото и погледна Висена в очите.