Анджей Сапковски: Нещо приключва, нещо започва

— Сядай, Висена — каза той с пълна уста.

Продължи да яде, гледайки профила й, наполовина скрит зад водопада от коса, червена като кръв на светлината на огъня. Висена мълчеше, гледайки в пламъка.

— Хей, Висена, защо седим като две сови? — Корин остави паницата. — Аз не мога така, веднага ми става тъжно и студено. Къде са скрили водката си? Преди малко тук имаше една стомна, да го вземат дяволите! Тъмно е като…

Друидката се обърна към него. Очите й светеха със странен зеленикав блясък. Корин млъкна.

— Да, така е — каза той след малко и се изкашля. — Аз съм крадец. Наемник. Грабител. Намесих се, защото обичам битките, и ми е все едно с кого ще се бия. Знам каква е цената на ясписа, жадеита и другите скъпоценни камъни, които се намират в рудниците на Амел. Искам да се възползвам от случая и да забогатея. Все едно ми е колко от тези хора ще загинат утре. Какво още искаш да знаеш? Аз сам ще ти го кажа, няма нужда да използваш тази дрънкулка, скрита под змийската кожа. Не смятам да крия нищо. Права си, не съм подходящ нито за теб, нито за благородната ти мисия. Това е всичко. Лека нощ. Отивам да спя.

Въпреки думите си той не стана. Само хвана една пръчка и няколко пъти побутна горящите главни.

— Корин — каза тихо Висена.

— Да?

— Не си отивай.

Корин наведе глава. От брезовия пън в огъня изригнаха синкави гейзери пламък. Той я погледна, но не можа да издържи вида на необикновените блестящи очи. Извърна глава към огъня.

— Не изисквай от себе си твърде много — каза Висена, загръщайки се с наметалото. — Така се получава, че всичко неестествено буди страх. И отвращение.

— Висена…

— Не ме прекъсвай. Да, Корин, хората се нуждаят от нашата помощ, благодарят за нея, понякога съвсем искрено, но се гнусят от нас, боят се от нас, не ни поглеждат в очите, плюят през рамо. По-умните, като теб, са по-малко искрени. Ти не си изключение, Корин. От мнозина вече съм чувала, че не са достатъчно достойни, за да седят около един огън с мен. А се случва и ние да се нуждаем от помощта на тези… нормални. Или от компанията им.

Корин мълчеше.

— Знам — продължи Висена, — че щеше да ти е по-лесно, ако имах сива брада до кръста и крив нос. Тогава отвращението към моята личност нямаше да предизвиква такова объркване в главата ти. Да, Корин, отвращение. Дрънкулката, която нося на челото си, е халцедон… На него до голяма степен дължа магическите си способности. Прав си, с помощта на халцедона мога да чета най-отчетливите мисли. А твоите са извънредно отчетливи. Не очаквай да ми е приятно. Аз съм магьосница, вещица, но преди всичко — жена. Дойдох тук, защото исках да спя с теб.

— Висена…

— Не. Сега вече не искам.

Седяха в мълчание. Пъстрокрилата птица в дълбините на гората, в мрака върху клона на дървото, чувстваше страх. В гората имаше сови.

— Що се отнася до отвращението — обади се най-накрая Корин, — ти малко преувеличи. Но си признавам, че предизвикваш у мен нещо като… безпокойство. Не биваше да ми позволяваш да виждам онова, на кръстопътя. Онзи труп, разбираш ли?

— Корин — изрече спокойно магьосницата, — когато ти при ковачницата заби меча си в гърлото на врана, и аз за малко да се изповръщам върху гривата на коня. Едвам се задържах върху седлото. Но да оставим на мира нашите занаяти. Да приключваме този разговор, защото той не води до никъде.

— Да приключваме, Висена.

Магьосницата се обгърна още по-плътно с наметалото. Корин хвърли в огъня няколко сухи клонки.

— Корин?

— Да?

— Не искам да ти е безразлично колко хора ще загинат утре. Хора и… от другите. Разчитам на твоята помощ.

— Ще ти помогна.

— Това не е всичко. Остава въпросът с прохода. Трябва да отворя пътя през Кламат.

Корин посочи с горящия връх на пръта другите огньове и разположилите се около тях хора, заспали или заети с тихи разговори.

— Като се има предвид забележителната ни армия, не би трябвало да имаме проблеми — каза той.

— Забележителната ни армия ще се разпръсне по домовете си веднага щом престана да ги опиянявам с магия — усмихна се тъжно Висена. — А аз няма да ги опиянявам. Не искам някой от тях да загине в битка, която не е тяхна работа. А кашчеят не е тяхна работа, той е работа на Кръга. Трябва да отида в прохода сама.

— Не — отсече Корин. — Няма да отидеш сама. Ще отидем заедно. Висена, още от дете съм знаел кога трябва да бягам и кога още ми е рано. Задълбочавал съм познанията си по този въпрос през дълги години на практика и благодарение на това сега ме смятат за безстрашен. Нямам намерение да подлагам репутацията си на съмнение. Няма нужда да ме опияняваш с магии. Да видим първо как изглежда този кашчей. Между другото, какво представлява според теб кашчеят?