Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

Независимо от приликата, обстановката и героите, разказът „Нещо приключва…“ по никакъв начин не трябва да се причислява към така наречената „сага за вещера“ или цикъла за вещера. Това не е алтернативен край на пенталогията, нито пък е, въпреки слуховете, финал, от който в процеса на работа съм се отказал, избирайки не толкова щастлив завършек. Не всички разбират и са разбирали това. Радващият се на голямо уважение във фендъма господин Тадеуш А. Олшански веднъж си позволи да каже, че от никой друг освен от мен не може да се очаква такова голямо нахалство като публикуването на епилога на „сагата“ преди написването на самата сага. Ха, та дори и човекът, който би трябвало да е най-добре осведомен, моят издател Мирослав Ковалски, не особено доволен от моята проточила се работа върху последния том, изрази учудване, че напредвам толкова бавно. „Та нали вече имаш последната глава?“ — каза ми той веднъж. А хората, които в края на пенталогията бяха изумени от липсата на сватба, бяха цял легион.

Внимателният читател обаче забелязва в „Нещо приключва…“ някои фрагменти от текста, които сякаш са свързани с пенталогията. Това е неопровержимо доказателство за факта, че „вещерската сага“ беше създадена по прецизен план, а не беше, въпреки слуховете, писана хаотично, като разиграването на ролева игра, и завършена, когато на автора му е омръзнало. Достатъчно е да се сравнят датите — „Нещо приключва, нещо започва“, написан в края на 1992 година, беше публикуван в „Червеното джудже“ през 1993 година. Първият том на пенталогията, „Кръвта на елфите“, излезе през 1994 година. Последният том, този, в който се говори за касапницата на стълбите, по време на която побеляват косите на Цири, беше завършен и публикуван през 1999 година.

Слънцето провря огнените си пипала през процепите в капаците на прозорците, прониза стаята със скосени, изпълнени с кълбяща се прах лъчи, разля ярки петна по пода и покриващите го мечешки кожи, заигра с ослепителни отблясъци по катарамите на колана на Йенефер. Коланът на Йенефер лежеше върху висок дамски ботуш. Високият ботуш лежеше върху бяла риза с дантели, а бялата риза лежеше върху черна пола. Един черен дълъг чорап висеше от подлакътника на креслото, издялан във формата на глава на химера. Другият чорап и другият ботуш не се виждаха никъде. Гералт въздъхна. Йенефер обожаваше да се съблича бързо и енергично. Той трябваше да започне да свиква с това. Нямаше друг изход.

Изправи се, отвори капаците на прозорците, погледна навън. Над гладкото като огледало езеро се вдигаше лека омара, листата на крайбрежните брези и елши искряха от роса, далечните ливади бяха покрити с ниска, плътна мъгла, висяща като воал над самите върхове на тревите.

Йенефер се размърда под пухения юрган, промърмори нещо. Гералт въздъхна.

— Прекрасен ден, Йенефер.

— Ъъъ? Какво?

— Прекрасен ден. Невероятно прекрасен ден.

Тя го изненада. Вместо да започне да ругае и да си мушне главата под възглавницата, магьосницата седна, прекара пръсти през косата си и започна да търси нощницата си сред завивките. Гералт знаеше, че нощницата е зад таблата на леглото, там, където я беше захвърлила Йенефер снощи. Но не се обади. Йенефер не можеше да понася подобни забележки.

Магьосницата изруга тихо, отхвърли с крак юргана, вдигна ръка и щракна с пръсти. Нощницата излетя иззад таблата, размахвайки дантелените си къдрици като разкайващ се дух, и долетя право до очакващата я длан. Гералт въздъхна.

Йенефер стана, приближи се към него, прегърна го и го ухапа по рамото. Гералт въздъхна. Списъкът с нещата, с които трябваше да свиква, изглеждаше неизчерпаем.

— Искаше да кажеш нещо?

— Не.

— Добре. Знаеш ли какво? Денят наистина е прекрасен. Добра работа.

— Работа? Какво имаш предвид?

Преди Йенефер да успее да отговори, двамата чуха висок, протяжен вик и свистене. По брега на езерото, разплисквайки водата, в галоп се носеше Цири на враната си кобила. Кобилата беше расова и невероятно красива. Гералт знаеше, че тя е на някакъв полуелф, който си беше създал представа за сивокосата вещерка само по нейната външност и ужасно беше сгрешил. Цири беше нарекла спечелената кобила Келпи. По този начин островитяните от Скелиге наричаха един опасен и злобен морски дух, който понякога приемаше облика на кон. Името подхождаше идеално на кобилата. Наскоро някакъв хобит 108 108 В останалите произведения от цикъла за вещера Сапковски използва за расата на хобитите само думата niziołek (полуръст). Единствено в този разказ се срещат думите hobbit (хобит) и niziołek като синоними. — Б.пр. , който се беше опитал да открадне Келпи, се беше уверил в това, по доста болезнен начин. Хобитът се казваше Санди ФрогМортън, но след този случай започнаха да му викат „Карфиола“.