Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

— Имам една мечта! — изрева Марчин Кьониг.

— Имам една мечта — отговори му тълпата. Но не цялата. Някой подсвирна пронизващо.

— Махай се! — изкрещя някой. — В Куба!

— Казват ни — викаше Марчин Кьониг, — че е настанала ера на свобода, всеобщо щастие и благоденствие. Нареждат ни да работим, ядем, спим и да се изхождаме, казват ни да се кланяме на златен телец под музиката, с която заглушават ушите ни. Омотали са ни в мрежа от заповеди, забрани и наредби, които трябва да заменят съвестта ни, разума и любовта! Искат да станем говеда, доволни от ограденото ни пасище, говеда, радващи се даже на кабела под напрежение, заобикалящ затвора ни. Говорят ни за любов към ближния, но призовават към кръстоносни походи! Нареждат ни да убиваме, като при това казват: „ Deus vult “ 103 103 Божия воля. (лат.) — Б.пр. . Заобиколени сме от граници, минаващи през градовете ни, улиците и домовете ни. Граници, минаващи през душите ни! Но ние казваме: Достатъчно! Ние казваме: Не! Защото аз имам една мечта. Мечта за това, че ерата на омраза отива в небитието! За това, че идва нова ера, Ерата на Изпълнените Мечти!

Тълпата ревеше.

— Имам една мечта! Имам…

И изведнъж Марчин Кьониг млъкна, а високоговорителите избухнаха в единен изплашен вик на тълпата от хора; нещо изпука и до самия микрофон някой извика: „Божичко“, а друг закрещя: „Лека-а-ар!“.

И отново във високоговорителите нещо изпука.

— Стреляха оттам, оттам… от покрива… — изкрещя някой с разтреперан глас.

А после стана тихо.

Тишината беше и в радиото на Пуйков, и в парка „Крал Собиески“. Подозирам, че беше тихо и на площада пред фабриката „Интернешънъл Харвестър“ в Урсус.

След дълго мълчание радиото отново започна да свири — свиреше пиано. Ноктюрното звуча още известно време от високоговорителите на стадион „Остмарк Спортферайн“, но Пуйков изтръгна кабела и продължи да свири само микроскопичното му радио.

Анализа не плачеше. Тя седеше, навела глава, в пълно мълчание, а после се вторачи в мен. Гледа ме дълго; беше ясно, че иска да ме попита нещо. Пуйков също мълчеше и също ме гледаше. Може би и той искаше да ме пита нещо.

Не ме попита.

— Shit 104 104 По дяволите (англ.) — Б.пр. — каза най-накрая.

Не коментирах.

— No future 105 105 Няма бъдеще (англ.) — Б.пр. — добави той след малко.

И това не го коментирах.

Поседяхме в ямата още известно време. Наоколо цареше спокойствие. Замлъкнаха двигателите на отлетелите литовски вертолети, воят на линейките и виковете на патрулите, прочистващи северната част на парка. Неусетно се свечери.

Излязохме от ямата. Беше тихо. Духаше спокоен, освежаващ вечерен бриз. Тръгнахме, заобикаляйки труповете, горящите коли, дупките в асфалта и счупените стъкла.

Преминахме по мостчето през Черна Ханча. Реката, както ни се стори, тази вечер вонеше по-силно от обикновено.

„Макдоналдс“ работеше.

По улиците беше пусто, но от всички прозорци се чуваха MTV, Джубокс и радио Москва. Група „Ейприл, Мей, Дикей“ изпълняваше последния си хит от албума „ Mental Disease “.

Разделихме се на Новия пазар. Не говорихме много. Само обичайните „До утре“, „ Tschüss “, „ A rivederci “. Нищо повече.

На моята улица беше пусто. Новаковски вече се беше успокоил и свиреше на пианото Брамс — високо, сякаш искаше да заглуши MTV, гърмяща от съседните апартаменти.

Тази вечер не се случи нищо друго. Всъщност с мръкването заваля дъжд, и заедно с капките вода от небето се посипаха хиляди малки зелени жаби.

И нищо друго.

Идеята за „НЕЩО ПРИКЛЮЧВА, НЕЩО ЗАПОЧВА“ ми хрумна, както става ясно от мотото към разказа, от новината за сватбата на една известна и обичана във фендъма двойка — днес вече не е тайна фактът, че ставаше въпрос за Паулин Брайтер и Павел Жемкевич. Инициатор за създаването на разказа беше — трябва да му се отдаде дължимото — Кшищоф Паперковски, председателят на Гданския клуб по фантастика. Клубът издаваше собствен фензин „Червеното джудже“ и Кшищоф Паперковски често провеждаше операции за привличане към този фензин на непубликувани до момента текстове на изтъкнати полски фантасти. Веднъж предложи нещо такова и на мен, а аз, съгласявайки се, реших не само да увековеча феновската сватба, но и изобщо да придам на разказа шеговит характер, да пресъздам задушевната атмосфера на полските фантастични конвенти. Така се разглежда този разказ и до днес — не толкова като разказ, колкото като конвентова шега.