Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

— Някой ден ще си строши врата — промърмори Йенефер, гледайки галопиращата сред пръските трева Цири, стъпила на стремената и приведена напред. — Някой ден твоята побъркана дъщеря ще си строши врата.

Гералт се обърна и без да каже дума се вторачи право във виолетовите очи на магьосницата.

— Е, добре, добре — усмихна се Йенефер, без да свежда поглед. — Извинявай. Нашата дъщеря.

Тя отново го прегърна, силно се притисна към него, целуна го пак и отново го ухапа. Гералт докосна с устни косите й и внимателно смъкна нощницата от раменете й.

После те отново се озоваха в леглото, върху разхвърляните завивки, още топли и ухаещи на сън. И се заеха взаимно да се търсят, и търсеха дълго и търпеливо, а увереността, че в края на краищата ще се намерят, ги изпълваше с радост и щастие, и радостта и щастието бяха във всичко, което те вършеха. И макар двамата да бяха толкова различни, те, както винаги, осъзнаваха, че различията им ги свързват здраво както изсечените от брадва разрези свързват помежду им гредите, с които се изгражда една къща. И всичко беше като първия път, в който Гералт се възхити на изумителната й голота и силната й похот, а тя се възхити от неговата деликатност и нежност. И както първия път, тя искаше да му каже за това, но той я прекъсна с целувка и с милувки, които лишиха думите й от всякакъв смисъл. А по-късно, когато той искаше да й каже за това, не можа да изтръгне думи от гърлото си. После щастието и блаженството ги обхванаха със силата на стоварила се отгоре им скала и вместо ненужните думи имаше беззвучен вик и светът престана да съществува за тях, нещо приключи и нещо започна, и нещо продължаваше, и беше тишина, тишина и покой.

И възторг.

Светът постепенно се връщаше и отново ги имаше завивките, ухаещи на сън, и обляната със слънце стая, и денят. Денят…

— Йен?

— Мхм?

— Когато каза, че денят е прекрасен, добави: „Добра работа“. Това трябваше ли да означава…

— Трябваше — потвърди тя, пресегна се и хвана с протегнатите си ръце ъгълчетата на възглавницата, при което гърдите й добиха такава форма, че вещерът усети потрепване в долната част на гърба си. — Разбираш ли, Гералт, това време го направихме ние. Аз, Ненеке, Трие и Дорегарай. Не можехме да рискуваме, този ден просто трябваше да бъде прекрасен…

Тя млъкна и го побутна с коляно в бедрото.

— Защото това е най-важният ден в живота ти, глупчо.

Разположеният на нос насред езерото замък Розрог се нуждаеше от цялостен ремонт както отвътре, така и отвън, при това не от вчера. Меко казано, Розрог беше развалина, безформено натрупани камъни, гъсто обрасли с бръшлян, поветица и традесканция, развалина насред езера, блата и тресавища, гъмжащи от жаби, смокове и костенурки. Беше развалина още тогава, когато бе подарен на крал Хервиг. Замъкът Розрог и околната местност бяха нещо като пожизнен подарък за крал Хервиг, който дванайсет години по-рано абдикира в полза на племенника си Бренан, отскоро наричан Добрия.

Гералт се запозна с бившия крал чрез Лютичето, тъй като трубадурът честичко навестяваше Розрог, възползвайки се от факта, че Хервиг беше приветлив и гостоприемен стопанин. Именно Лютичето си спомни за Хервиг и замъка му, когато всички места от списъка на вещера бяха отхвърлени от Йенефер като неподходящи. И о, чудо, магьосницата веднага се съгласи за Розрог, при това без да се мръщи.

Така че бракосъчетанието между Гералт и Йенефер щеше да се извърши в замъка Розрог.

Първоначално се смяташе, че сватбата ще бъде скромна и неофициална, но с течение на времето стана ясно, че по ред причини това е невъзможно. Оказа се, че е необходим човек с организаторски талант. Йенефер, естествено, се отказа — не било уместно да организира собствената си сватба. Гералт и Цири, да не говорим за Лютичето, не се отличаваха с никакви способности в тази област. Така че работата беше поверена на Ненеке от Еландер, жрицата на богиня Мелителе. Ненеке пристигна незабавно, като взе със себе си две жрици, Йола и Еурнейд.

И започнаха проблемите.

— Не, Гералт. — Ненеке се нацупи и тропна с крак. — Не поемам никаква отговорност нито за церемонията, нито за пиршеството. Тази съборетина, която някой идиот е кръстил замък, не става за нищо. Кухнята е разрушена, балната зала мяза на конюшня, а параклисът… Това изобщо не е параклис. Можеш ли да ми кажеш какъв бог почита този дръвник Хервиг?

— Доколкото ми е известно — никакъв. Твърди, че религията е опиум за народа.