Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

Също така никой не беше канил и никой не беше очаквал колоритната тайфа, наричаща себе си „приятели и познати“ на Лютичето. Това бяха предимно поети, музиканти и трубадури, а отгоре на всичко — акробат, професионален играч на зарове, дресьорка на крокодили и четири живописни девойки, три от които много приличаха на проститутки, а четвъртата, която не приличаше на проститутка, несъмнено беше такава. Групата се допълваше от двама пророци, единият от които беше лъжепророк, един скулптор, един светлокос и вечно пиян медиум от женски пол и един сипаничав гном, който твърдеше, че се нарича Шутенбах.

С магически кораб амфибия, наподобяващ кръстоска на лебед с огромна възглавница, пристигнаха магьосници. Те бяха около една четвърт от поканените и трикратно повече от реално очакваните, защото колегите на Йенефер, както се говореше, не одобряваха връзката й с „външен“ човек, при това вещер. Част от тях изобщо игнорираха поканата, част се оправдаха с недостиг на свободно време и необходимостта да присъстват на ежегодния световен конгрес на магьосниците. Така че на борда на — както го кръсти Лютичето — „Летящата възглавница“ бяха само Дорегарай от Воле и Радклиф от Оксенфурт.

Там беше и Трие Мериголд, с коси с цвят на октомврийски кестени.

— Ти ли покани Трис Мериголд?

— Не — поклати глава вещерът, много доволен от факта, че мутацията на кръвоносните съдове не му позволява да се изчерви. — Не съм аз. Подозирам Лютичето, макар че всички те твърдят, че са научили за сватбата от магическите кристали.

— Не искам да виждам Трис на моята сватба!

— Защо? Та нали тя ти е приятелка?

— Не ме прави на идиотка, вещерю! Всички знаят, че си спал с нея!

— Не е вярно!

Виолетовите очи на Йенефер се присвиха опасно.

— Вярно е!

— Не е вярно!

— Вярно е!

— Е, добре — извърна се той ядосано. — Вярно е. И какво от това?

Магьосницата помълча малко, играейки си с обсидиановата звезда, закрепена към черното кадифе на шията й.

— Нищо — каза тя най-накрая. — Но исках да си признаеш. Никога не се опитвай да ме лъжеш, Гералт. Никога.

Крепостните стени миришеха на мокър камък и кисели треви, слънцето осветяваше кафявата вода в защитния ров, като снабдяваше с топлина покриващата дъното зелена егерия и плаващите по повърхността яркожълти водни рози.

Замъкът постепенно оживяваше. В западното крило някой хлопна капаците на прозорците и се разсмя. Някой друг със слаб глас се молеше за зелев сок. Един от гостуващите в Розрог колеги на Лютичето, невидим, пееше, докато се бръснеше:

Изскърца врата, навън излезе Лютичето, като се протягаше и потъркваше лицето си.

— Как си, младоженецо? — попита той с уморен глас. — Ако смяташ да офейкваш, сега е точният момент.

— Ранно пиле си, Лютиче.

— Изобщо не съм лягал — измърмори поетът, като седна до вещера на каменната пейка и се облегна на обраслата с традесканция стена. — О, Богове, това беше тежка нощ. Е, какво да се прави — не всеки ден се женят мои приятели, трябваше да го отпразнувам.

— Сватбеното пиршество е днес — напомни му Гералт. — Ще издържиш ли?

— Не ме обиждай!

Слънцето печеше, птиците писукаха в храстите. От езерото се носеха плясъци и писъци. Морен, Дирила, Еитне, Мона и Кашка, червенокосите дриади, дъщери на Фрейксенет, се къпеха, както обикновено голи, в компанията на Трис Мериголд и Фрея, приятелката на Мишовур. Горе, на полуразрушените зъбци на крепостната стена, кралските пратеници, рицарите Ивес, Съливой, Матъм и Деверо, си дърпаха от ръцете един далекоглед.

— Поне добре ли го отпразнува, Лютиче?

— Не питай.

— Някакъв голям скандал?

— Няколко.

Първият скандал, разказа поетът, бил на расова основа. Телико Лунгревинк Леторт в разгара на веселието неочаквано заявил, че му е писнало да е в облика на полуръст. Като посочил с пръст намиращите се в момента в залата дриади, елфи, хобити, русалка, джудже и гнома, твърдящ, че се казва Шутенбах, доплерът обявил за дискриминация факта, че всички те могат да бъдат себе си, а само той, Телико, е принуден да влиза в чужда кожа. След което моментално приел собствения си облик. При вида му Гардения Бибервелд паднала в несвяст, княз Агловал опасно се задавил с хапка бяла риба, а Аника, дъщерята на кмета Цалдемейн, изпаднала в истерия. Ситуацията спасил драконът Вилентретенметх, все още в облика на рицаря Борх Трите гарги, който спокойно обяснил на доплера, че метаморфността е привилегия, която задължава, и покрай останалите неща задължава и да се приемат форми, които обществото смята за прилични и приемливи, и че приемането им е най-обикновена учтивост към домакините. Доплерът обвинил Вилентретенмертх в расизъм, шовинизъм и липса на дори най-елементарно разбиране на темата на дискусията. Засегнатият Вилентретенмертх приел за малко облика на дракон, като при това изпотрошил част от мебелите и предизвикал всеобща паника. Когато обстановката се успокоила, се разгорял остър спор, в който хората и нехората започнали да си посочват взаимно примери за липсата на толерантност и расови предразсъдъци. Доста неочакван елемент на дискусията се оказал гласът на луничавата Мерле, проститутката, която не приличала на проститутка. Мерле заявила, че този спор е глупав, безпредметен и няма отношение към истинските професионалисти, които изобщо не знаят какво е това предубеждение, и че тя е готова незабавно да докаже думите си срещу съответното заплащане, дори и с дракона Вилентретенмертх в естествения му вид. В настъпилата тишина се чул гласът на медиума от женски пол, който заявил, че може да направи същото безплатно. Вилентретенмертх бързо сменил темата и започнала дискусия по по-безопасни въпроси, като икономиката, политиката, лова, риболова и хазарта.