Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

— Ох, Гералт…

— Ако не ми вярваш, попитай Лютичето.

— Ох, Гералт.

— Накъде…

— На юг — прекъсна го тя веднага, извръщайки лице. — Страната там още дими след войната, възстановяват я, хората се борят за оцеляване. Нужна им е защита и охрана. Аз съм подходяща за целта. И още я има пустинята Корат… Има го Нилфгард. Там имам сметки за уреждане. Имаме сметки за уреждане, аз и гвеирът…

Тя млъкна, лицето й се втвърди, зелените й очи се стесниха, устните се изкривиха в зла гримаса. „Помня — помисли си Гералт. — Помня.“ Да, това беше тогава, на хлъзгавите от кръв стъпала на замъка Рис-Рун, когато те се биха рамо до рамо, той и тя. Вълка и Котката, две машини за убиване, нечовешки бързи и нечовешки жестоки, доведени до крайност, разярени, притиснати до стената. Да, тогава нилфгардците отстъпиха, обзети от ужас, преследвани от блясъците и свистенето на мечовете им, а те двамата бавно тръгнаха надолу, надолу по мокрите от кръв стъпала на замъка Рис-Рун. Тръгнаха, придържайки се взаимно, съединени в едно, а пред тях се движеше смъртта — смърт, въплътена в блестящите остриета на два меча. Студеният, спокоен Вълк и безумната Котка. Проблясване на острие, крясък, кръв, смърт… Да, това беше тогава… Тогава…

Цири отново отметна коси назад и сред пепеляво-сивите къдрици заблестя скритата до момента широка снежнобяла ивица на слепоочието.

Тогава косите й бяха побелели.

— Имам си свои сметки — изсъска тя. — За Мистле. За моята Мистле. Отмъстих, но за Мистле една смърт не е достатъчна.

„Бонхарт — помисли си Гералт. — Тя го уби, ненавиждайки го. Ох, Цири, Цири. Стоиш над пропаст, дъщеричке. За твоята Мистле са малко и хиляда смърти. Пази се от омразата, Цири, тя те яде като рак.“

— Пази се — прошепна той.

— Предпочитам да пазя другите — усмихна се зловещо тя. — Така е по-лесно.

„Повече никога няма да я видя — помисли си той. — Ако си тръгне, никога повече няма да я видя“.

— Ще ме видиш — каза тя и се усмихна, и това беше усмивката на магьосница, а не на вещерка. — Ще ме видиш, Гералт.

Тя изведнъж скочи, висока и слаба като момче, но ловка като танцьорка. С един скок се озова върху седлото.

— Яааа, Келпи!!!

Изпод копитата на кобилата блеснаха искри от удара на подковите.

Иззад ъгъла на стената се подаде Лютичето с преметната през рамо лютня и две огромни халби бира в ръце.

— Вземи и се напий — каза той, сядайки до Гералт. — Това ще ти помогне.

— Знам ли? Йенефер ми обеща, че ако мириша на…

— Ще хапнеш магданоз. Пий, човече под чехъл.

Седяха дълго време безмълвно, бавно отпивайки от халбите. Най-накрая Лютичето въздъхна:

— Цири си тръгва, нали?

— Да.

— Така си и знаех. Слушай, Гералт…

— Не казвай нищо, Лютиче.

— Добре.

Пак помълчаха. От кухнята се носеше ароматно ухание на печен дивеч, обилно подправен с хвойна.

— Нещо приключва — изрече с усилие Гералт. — Нещо приключва, Лютиче.

— Не — възрази поетът със сериозно изражение. — Нещо започва.

Следобедът настъпи под знака на всеобщ плач. Започна се с еликсира за красота. Еликсирът, а по-точно — мазилото, наричано „феенгланц“, а на Старата реч — „гламур“, при умело използване удивително разхубавяваше. По молба на гостуващите в замъка дами Трие Мериголд приготви достатъчно количество гламур и дамите пристъпиха към козметичните процедури. Иззад затворените врати на стаите долитаха риданията на Цирила, Мона, Еитне и Кашка, на които им забраниха да използват гламура — с тази чест беше удостоена само най-голямата дриада, Морен. Най-силно от всички ревеше Кашка.

На горния етаж ревеше Лили, дъщерята на Даинти Бибервелт, защото, както се оказа, гламурът, както и повечето магии, изобщо не действа на хобитките. В градината, в трънките, проливаше горчиви сълзи медиумът от женски пол, без да съзнава, че гламурът води до мигновено изтрезняване и съпътстващите го явления, между които и дълбока меланхолия. В западното крило на замъка плачеше Аника, дъщерята на кмета Цалдемейн, която, без да знае, че гламурът трябва да се втрива под очите, беше изяла своята част и беше получила диария. Цири получи своята порция гламур и натри с нея Келпи.

Поплакваха си и жриците Йола и Еурнейд, защото Йенефер категорично отказа да облече ушитата от тях рокля. Не помогна и намесата на Ненеке. Йенефер ругаеше, мяташе предмети и заклинания, като повтаряше, че в бяло изглежда като някаква капризна девственица. Изнервената Ненеке също се зае да вика, обвинявайки магьосницата, че се държи по-лошо от три капризни девственици, взети заедно. В отговор Йенефер запрати една кълбовидна мълния и разби покрива на ъгловата кула, което, впрочем, си имаше и добрата страна — грохотът беше толкова страшен, че на дъщерята на Цалдемейн от уплаха й мина диарията.