Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

— То преобърна лодката ни… — изрече задъхано Локи. — При самия бряг… Ужасно чудовище! Ударих го с веслото, но то го прегриза, прегриза веслото!

— Кой? Какво?

— Гералт! — извика Браен. — Гералт, Мона казва, че това е цинерея!

— Жиритва! — изрева вещерът. — Ескел, тичай за меча ми!

— Жезълът ми! — извика Дорегарай. — Радклиф, къде ми е жезълът?

— Цири! — извика Локи, бършейки кръвта от челото си. — Цири е там, бие се с това чудовище!

— Проклятие! Цири няма никакви шансове срещу жиритвата! Ескел! Конят ми!

— Почакайте! — Йенефер изтръгна диадемата си и я запрати на пода. — Ще ви телепортираме! Ще стане по-бързо! Дорегарай, Трис, Радклиф! Дайте ръце…

Всички млъкнаха, а след това закрещяха гръмогласно. На вратата на параклиса стоеше крал Хенселт, мокър от главата до петите, но цял. До него беше застанал юноша в блестящи доспехи със странна конструкция, но без шлем. А след него влезе Цири. Цялата изпоцапана, раздърпана, с гвеира в ръка. През бузата й, от слепоочието до брадичката, се спускаше отвратителна рана, силно кървяща през притиснатия към лицето й скъсан ръкав на ризата.

— Цири!!!

— Убих я — изрече неясно вещерката. — Размазах й главата.

Тя се олюля. Гералт, Ескел и Лютичето я подхванаха, вдигнаха я. Цири не изпускаше меча си.

— Отново — изстена поетът. — Отново ранена в лицето… Как може на това момиче толкова да не му върви…

Йенефер изстена гръмко, изтича до Цири, отблъсна едноръкия Яре, който само пречеше. Без да обръща внимание на това, че смесената с тиня и вода кръв цапа и поврежда роклята й, магьосницата сложи пръстите си върху лицето на вещерката и изкрещя някакво заклинание. На Гералт му се стори, че целият замък се разтресе, а слънцето за миг помръкна.

Йенефер отдръпна длани от лицето на Цири и всички възкликнаха от смайване — отвратителната рана се беше превърнала в тънка червена линия, подчертана с няколко капки кръв. Цири увисна в държащите я ръце.

— Браво — обади се Дорегарай. — Майсторска работа.

— Поздравления, Йен — изрече приглушено Трис, а Ненеке се разплака.

Йенефер се усмихна, подбели очи и изгуби съзнание. Гералт успя да я подхване, преди тя да се строполи на пода, омекнала като копринена лента.

— Спокойно, Гералт — каза Ненеке. — Без нерви. Сега ще й мине. Преуморена е, това е всичко, а и емоциите… Тя много обича Цири, нали знаеш.

— Знам. — Гералт вдигна глава и погледна застаналия пред вратата на стаята юноша в блестящи доспехи. — Синко, можеш да се връщаш в параклиса, няма нужда от теб тук. Между другото, кой си ти?

— Аз съм… Аз съм Галахад — прошепна рицарят. — Може ли… Може ли да попитам как се чувства тази прекрасна и храбра госпожица?

— Коя? — усмихна се вещерът. — Тук има две прекрасни и храбри госпожици, макар че едната от тях е все още госпожица само по случайност. За коя питаш?

Юношата подчертано се изчерви.

— За тази… по-младата… — каза той. — Тази, която без колебание се хвърли да спасява Краля Рибар.

— Кого?

— Той има предвид Хервиг — вметна Ненеке. — Жиритвата е нападнала лодката, с която Хервиг и Локи са ловели риба. Цири се е нахвърлила срещу жиритвата, а този юноша, който случайно се е оказал наблизо, й се е притекъл на помощ.

— Ти си помогнал на Цири. — Вещерът погледна рицаря по-внимателно и доброжелателно. — Как се казваш? Забравих.

— Галахад. А това Авалон ли е, замъкът на Краля Рибар?

Вратата се отвори и на прага застана Йенефер, придържана от Трис Мериголд.

— Йен!

— Отиваме в параклиса — извести го с тих глас магьосницата. — Гостите чакат.

— Йен… можем да го отложим…

— Ще стана твоя съпруга, ако ще и дяволите да ме отвлекат в пъкъла! И това ще стане веднага!

— А Цири?

— Какво Цири? — Вещерката се показа иззад гърба на Йенефер, втривайки гламур в здравата си буза. — Всичко е наред, Гералт. Глупава драскотина, дори не я усетих.

Галахад, скърцайки и дрънкайки с доспехите си, коленичи.

— Прекрасна госпожице…

Огромните очи на Цири станаха още по-големи.

— А, Цири… — обади се вещерът. — Това е рицарят… хммм… Галахад. Вие вече се познавате. Той ти е помогнал, когато си се биела с жиритвата.

Цири поруменя. Гламурът беше започнал да действа, затова руменината й беше наистина прекрасна, а белегът почти не се забелязваше.

— Госпожице — измънка Галахад, — окажи ми тази жест. Позволи ми, о, прекрасна, да падна в краката ти…

— Доколкото ми е известно, той иска да стане твой рицар, Цири — каза Трис Мериголд.